Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но за разлика от звездите, тяхното великолепие сякаш нямаше граници. Дори без човек да имаше дарове на зрение, сиянието, което излъчваха опалите, заслепяваше и раняваше погледа.

Потоци блестящо бяла, сякаш отразена от заснежено поле слънчева светлина, извираха от много от опалите. Имаше изумителни цветове: ручеи воднозелено изтичаха от сапфирено езеро, ръждивото злато на есенен ден, толкова ярки зелени и червени проблясъци, че ако се опиташе да ги опише, Йоме не би могла да намери точните думи.

Камъните блестяха с такава яркост, че Йоме усети да излъчват топлина, сякаш горяха. Това я накара да отмести поглед и тя видя цветните отражения, които танцуваха по тавана на пещерата.

Ейвран дишаше на пресекулки. Дори зелената жена възкликна от удивление.

Бинесман бързо протегна ръка и заопипва опалите — събираше най-ярките. Преди да тръгне, Йоме беше преровила набързо ковчезите със съкровищата и много от камъните, които й се бяха сторили блестящи, сега бяха отместени настрана.

— Сега се укротете — изрече магът.

Опалите помръкнаха и престанаха да излъчват топлина, но дори приглушената им светлина беше по-ярка от всякакъв фенер.

— Да видим сега — замърмори магьосникът. — На кого какво да дадем?

Най-напред вдигна един сребърен пръстен с чудесен бял камък с топъл блясък.

— Грижи се за този, дете. — Той го подаде на Ейвран. — Можеш даже да си готвиш на него.

Ейвран го надяна на пръста си и се зарадва:

— Сякаш специално за мен е правен!

— Може и да е така — засмя се магът.

Пръстенът блестеше ослепително и Ейвран го чукна и пошепна:

— Сега се укроти.

Светлината му помръкна — сякаш на пръста й заблещука звезда.

За вайлда Бинесман избра огърлица с дузина златни опали. Надяна я през главата й и зелената жена заби поглед в ослепителните камъни.

Накрая за себе си и Габорн избра игли за пелерина.

Иглата на Габорн беше тази със златния опал, най-яркия от всички цветни камъни.

— Изключителен камък за изключителен мъж — заяви Бинесман, докато го забождаше на пелерината му.

После протегна ръка над останалите бижута — канеше се да угаси светлината им, — но Йоме го грабна за китката и викна:

— Чакай. Тръгвам с вас.

След това бръкна в купчината бижута и измъкна старинната златна корона. Не всичките й опали светеха ярко, но понеже бяха стотици, Йоме предположи, че ще вижда поне на четвърт миля.

Габорн не откъсваше очи от нея.

— Не можеш да дойдеш с нас. Имам друга задача за теб.

Той се огледа: изглежда, се притесни да не го чуят останалите.

— Ако Хондлър не успее, ако в Карис го разбият, очаквам, че всички мои Избрани могат да умрат. А може би има още една крехка надежда.

— Назови я — настоя Йоме.

— Някои могат да намерят спасение в морето — продължи той. — Халите мразят водата и не виждат достатъчно далеч, за огледат добре океаните. Никога не се появяват на повърхността на островите. Тогава защо да не бъдат спасени някои хора? Можете да отплувате на север, към замръзналите морета, където никоя хала няма да дръзне да ви преследва!

— Значи — отвърна Йоме, опитвайки се да скрие огорчението си, — все още се надяваш да ме пратиш в безопасност?

— Надявам се да поведеш народа ни към безопасност.

— Чудесно — продължи тя. — Изпрати съобщение на канцлер Уестхейвън в Мистария и на канцлер Родерман в Хиърдън и нека те започнат приготовленията. Те не се нуждаят от помощта ми.

— Но… — опита се да възрази Габорн.

— Не опъвай струната на чувството ми за отговорност — прекъсна го Йоме. — Аз не съм ти слуга. Заклела съм се да ти служа по-вярно от всеки друг. Знам за какво мислиш. Искаш да ме пратиш в безопасност, но ти си Земния крал и единственото място, където мога да бъда в безопасност, е до теб. Ти се закле, ти пое сватбен обет, че ще си мой защитник.

— Не знам какво ще намерим долу — упорстваше Габорн. — Не мога да обещая, че ще си в безопасност.

— Тогава за какво ти е Земният взор? — попита тя. — Сляп си за това, което ни очаква, като всеки обикновен човек. Но обикновената аз ти обещавам следното. Когато другите се уплашат, ще бъда твой щит. А докато мислиш как да спасиш света, аз ще мисля как да спася теб.

Габорн дълго я гледа втренчено. Нямаше начин да я опровергае. Накрая промълви с болка, сякаш някой изтръгваше думите една по една от устата му:

— Добре. Ще се възправим… заедно… срещу ямата.