Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Препуснаха в нощния мрак към хълмовете на юг от града. Известно време се спускаха през гъста мъгла. Конят на Мирима не се отделяше от коня на Боренсон, сякаш се боеше от духове. Боренсон погледна съпругата си, за да провери дали и тя не се страхува, но Мирима яздеше с вдигната глава, вирнала брадичка, сякаш се наслаждаваше на ездата. Мъглата бе навлажнила кожата й и по челото и в косата й блещукаха водни капчици, а тя жадно поглъщаше влажния въздух.

Боренсон възкликна изненадан. След изминалата нощ съпругата му беше станала друг човек. Усещаше влажния й дъх, сякаш откъм близко езеро подухваше ветрец, а косата й ухаеше на дълбок вир. Но не само уханието й беше различно. А и движенията — леката походка, сякаш плуваше над земята, спокойствието и усещането за хармония, които излъчваше.

Родена от маг. Беше научила, че е родена от маг, служител на водата. Докосването на водата я бе излекувало и преобразило. Но тя бе отхвърлила възможността да й стане слуга и предпочете да остане с него.

Да… нещо в нея се бе променило.

В продължение на няколко мили пътят се издигаше плавно нагоре и скоро видяха потъналите в мъглата мочурища зад гърба си. Край пътя се редуваха гори и поля. Горите бяха безмълвни и съсухрени, но земята беше по-плодородна от мочурищата на север.

Той продължаваше да оглежда внимателно пътя за следи от закачуления мъж. Разговаряха рядко и само шепнешком. Щом стигнеха гориста местност, пришпорваха конете в галоп, а всеки път, когато се изкачваха на върха на някой хълм, Боренсон спираше и дълго се взираше в огрения от звездната светлина път зад гърба им.

Най-после стигнаха височините на Крейгънуолд, местност с гъсти гори и скални масиви. Пътят се използваше толкова рядко, че беше напълно занемарен. Сред орловата папрат се издигаха отломки от сиви каменни стени, градени преди хиляда години. Срутени статуи на древни владетели стояха в шпалир край пътя с издълбани от вятъра и водата очи. Зейналите им уста бяха нямо свидетелство, че древна Фересия някога е била велико кралство.

Но много, много отдавна. Сега само черни борове ограждаха порутени гробища. Сред самотни горички бухаха бухали и ехото разнасяше крясъците им из пустошта.

Вече цял час пътят ту се изкачваше, ту се спускаше, но след всяко спускане сякаш се издигаше все по-нагоре. Утринното слънце изпълзя тромаво над хоризонта.

Боренсон усещаше присъствието на мъртвите, скрити в сенките, сякаш сгушени в мъхестите дървета. Все пак тези духове не вещаеха зло. Бяха духове на човешки същества като него и затова не се боеше от тях. А и слънцето напичаше гърба му всеки път, щом се измъкнеха от сенките на дърветата и то отнемеше силата им.

Боренсон продължаваше да оглежда миля след миля пътя за следи. И ето най-после: върху влажната земя близо до малък поток очите му съзряха размазан отпечатък.

Той огледа внимателно следата.

— Нашият убиец. Мислиш ли, че е прясна?

Протегна ръка зад гърба си и измъкна бойния чук от калъфа.

Мирима скокна от коня. Беше взела дарове на кучешки нюх и подуши около следата, след което помириса въздуха.

— Не е прясна — отговори тя. — Може би отпреди ден. Мъж, според миризмата. Някакъв особняк.

— Особняк? — прошепна Боренсон.

— Мирисът ми напомня за открити пространства и пусти хълмове. Може да скита само от няколко дни, но ми се струва, че е от много по-дълго. Сякаш… би предпочел да спи под дъжда, отколкото в топла странноприемница.

Боренсон се огледа.

— По-вероятно е Радж Атън да го е пратил да наблюдава пътя още преди месец. Ще напоим конете и ще закусим.

Той слезе от коня и го поведе нагоре по хълма настрани от потока. Над една долчинка растяха лески, сгушени една до друга като стари клюкарки. Ниско долу пътят се виеше като лента между дърветата по склоновете на възвишенията към Фенрейвън.

Боренсон запали огън и заоглежда пътя в далечината, докато чакаше съчките да изгорят и пламъците да направят на жар и по-едрите клони, за да изпече суджуците, които беше взел от странноприемницата. Не забеляза почти никакво движение. Зърна огромен елен с отпуснати на гърба му извити като арка рога да пристъпва предпазливо със скована походка и вирната муцуна. Душеше за сърна. Но нито от тайнствения ездач, нито от друг пътник нямаше и следа.

И все пак усещаше тревога. Не можеше да назове причината за безпокойството си. Може би пътуването им до Инкара. То само по себе си криеше достатъчно рискове.

Но имаше и още нещо. Най-много го притесняваше Мирима. През последните няколко седмици какво ли не направи, за да не се влюби в нея. Като страж на принца най-важните му задължения бяха свързани с Габорн. Никога не беше предполагал, че ще си намери съпруга — поне съпруга, която да обича. Винаги си беше представял, че ако изобщо вземе жена, тя ще е някоя беднячка, която ще му готви и ще задоволява останалите му физически нужди от благодарност за покрива, който й е осигурил. Не си беше представял, че ще има за съпруга красива и силна жена, която ще го обича безумно, жена с ум и обаяние.