Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Сър Боренсон и съпругата му Мирима напуснаха Фенрейвън преди разсъмване, докато мъглата се надигаше над блатата, а звездите се носеха по небето като блещукащи въглени.

Най-напред Боренсон нахлу в кухнята, грабна няколко суджука и ги напъха във вързопа си. След това се промъкна до вратата на странноприемницата с бойния си чук в ръка и надникна към улицата. Къщурките дремеха, метнали издължени сенки в мрака, а сухите клони на дърветата стърчаха зад тях като черни пръсти, протегнати сякаш да уловят падащите звезди. В селището нямаше будна душа. От нито един комин не се издигаше пушек от запален рано огън. Не се чуваше ни лай на куче, ни грухтене на любопитно прасе.

И все пак Боренсон беше неспокоен, защото не беше забравил забуления с качулка мъж, който ги преследваше преди две нощи. Яздеше подсиления си кон в мрака, без да се бои от гъмжащите от духове мочурища из Западните земи. Явно беше храбър мъж. Но яздеше закачулен и беше увил копитата на коня си с овчи кожи, за да заглушават стъпките му, както постъпваха убийците от Инкара. А можеше и да е просто самотен разбойник, който се надяваше по този начин да издебне някой нищо неподозиращ търговец. Боренсон обаче отдавна се беше научил да се вслушва в подозренията си.

Той огледа внимателно улицата като се взираше във всяка сянка. Когато се увери, че никой не наблюдава, прошепна:

— Да вървим.

И се измъкна като сянка през вратата, като заобиколи странноприемницата на път към конюшнята.

В нея едва-едва мъждукаше фенер. Сеното в плевнята миришеше на мухъл, което беше обичайно през късна зима или ранна пролет, но беше странно през есента. Боренсон наблюдаваше Мирима, докато тя отиваше към фенера. Тя не мигна, докато повдигаше фитила, а щом тръгна към конете, запристъпва грациозно като вода, потекла върху съвършено гладка повърхност. Предишната нощ беше успяла да пропъди един дух със студено желязо, но от докосването му сърцето й едва не бе спряло. Изглежда, беше се оправила напълно.

Когато стигнаха при конете, Мирима вдигна високо фенера и в същия момент Боренсон възкликна изненадан и се засмя тихичко.

— Какво има? — попита тя.

— Петнистата ми кобилка! Виж, тук е! Някой я е намерил.

Беше в съседната на бойния му кон клетка. Бе намерил кобилката край Карис и за няколко дни се бе привързал към нея. Но я беше загубил, докато се спасяваше от духа. Беше се спънала в един корен, препускайки в мрака.

— Дали е окуцяла?

— Надявам се, че не — отвърна Мирима. — Намерих я вчера следобед край града. Копитото й беше сцепено и бедното животно ставаше само за колене, но я намазах с остатъка от мехлема на Бинесман.

— Чудодейният мехлем на Бинесман? — попита Боренсон и се наведе към копитото на кобилата. — Мислех, че съм го използвал целия за теб.

— Ти хвърли кутията — уточни Мирима, — но беше останало малко.

Върху конското копито личеше бял белег, сякаш беше зараснало поне преди година, но иначе всичко изглеждаше наред. Кобилката дори не закуцука, когато се приближи, за да тръкне Боренсон с муцуна.

Той я потупа по врата и каза:

— Старият чародей надмина себе си с това чудо. Боя се обаче, че повече няма да видим подобно нещо.

Мехлемът беше спасил живота на Мирима и на Боренсон, извършвайки чудо след чудо. Но беше свършил.

— Благословени да са поточетата, които се спускат по склоновете на Серинпайр, и блажени да са рибките, които плуват в тях — почти запя Мирима.

Боренсон се изненада от думите й, звучаха като песен, песен, която никога не бе чувал. Но Серинпайр бе името на висока планина западно от Балингтън, където Бинесман беше направил мехлема.

— Колко е до Инкара? — попита Мирима.

— Оттук до Батене е седемдесет мили — отвърна Боренсон. — Ако случим с хубаво време, може да стигнем до обяд и бих могъл да взема даровете в дома на маркиза. Южната граница е на още четирийсет мили. Преходът през планините до Скритите кралства може би ще ни забави, но след това пътищата до Айселферион би трябвало да са добри.

— Там ли живее Кралят на бурите?

Боренсон кимна.

— Би трябвало да стигнем на свечеряване. Можем да предадем посланието на Габорн на Краля на бурите, а може и да разберем къде се намира Дайлан Чука.

— Толкова ли е просто? — поинтересува се тя.

Боренсон се засмя на наивността й. Какво ли знаеше тя за Инкара? В сумрака се взря в нея.

— Това беше шега.

Оседлаха конете. Боренсон изведе внимателно кобилката от клетката, за да провери дали наистина е излекувана. За негова радост беше в отлично състояние.