Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Надежда за успех?“ — помисли си Ейвран. Онова, което й предстоеше, беше изпълнено с опасности. Пътеките през подземния свят бяха преплетени като огромно кълбо прежда. И какво можеше да направи, когато стигне крайната цел? Да убие властелина на подземния свят?

„Не съм готова за това“, връхлетя я отчаяна мисъл.

Но помощникът не прекъсваше литанията си, а момичето не откъсваше умолителен поглед от Ейвран.

— Спаси ме — промълви то. — Спаси всички нас.

„Аз съм последното, която вижда — осъзна Ейвран. — С нейния дар очите ми ще разкъсват дълбоките сенки. Ще мога да преброя веничките в крилото на прилеп от десетки крачки.“

Тя пристъпи плахо и хвана ръката на момичето.

— Благодаря ти. Ще направя… всичко, което е по силите ми.

В този момент силарът лумна в ослепително бяло и момичето изкрещя от болка. Зениците му се сгърчиха като изсушени плодове и побеляха, очите му хлътнаха. Момичето се сгърчи, вцепенено от болка, и помощникът дръпна силара настрана. Върху ръката на детето се белееше сбръчканата дамга с руната на зрението.

Помощникът ловко размаха във въздуха проблясващия връх на силара, зад който оставаше по змийски криволичеща белезникава следа. Дирята остана да виси на мястото си дълго след отдалечаването на силара. Той огледа внимателно блясъка, широчината и размаха на дирята, след което погледна към облекчителя в очакване на преценката му.

— Добра работа — отсече облекчителят. — Продължавайте.

Помощникът оголи ръката на Ейвран и се видяха белезите от приетите по-рано дарове. Всички нейни стари Посветители бяха мъртви и всички белези бяха посивели.

Помощникът поднови припяването си и притисна силара към кожата й. Блещукащата бяла диря се откъсна от ръката на Посветителката и се вля в Ейвран. В този момент кървавият метал лумна в бяло и се превърна в прах.

Ейвран усети неописуемия екстаз от получаването на дара и щом даровете на зрението се вляха в нея, сякаш цялата мрачната пещера се озари от ярко сияние.

От този момент нищо вече нямаше да изглежда по старому.

Съскащ звук, сякаш пърхане на криле, профуча през Устата на света и огромният огън угасна. Йоме вдигна очи. Магът Бинесман се беше изправил на мястото на огъня. Току-що беше издигнал като вълна една земна гънка, за да усмири пламъците.

Той вдигна жезъла си и потъна в зеленикавата мъгла на рояка светулки, които закръжиха около него. Във вените му течеше кръвта на Земята, затова цветът на кожата му имаше зеленикав оттенък, какъвто притежаваха и оцветените му в есенни багри одежди, и всичко това му придаваше странен, призрачен вид. Йоме си помисли, че той блести като Сияен, изскочил направо от старите приказки за Долния свят.

— Господа и дами, бихте ли ме чули? — запита високо Бинесман. — Настъпи времето да се подготвим за битка. Нека нищо от това, което чуете тази сутрин, не бъде изречено на дневна светлина или край огън, защото някои огнетъкачи могат да чуят думите ви сред съскането и пращенето на пламъците.

Той хвърли поглед към Габорн.

— Ваше величество…

Йоме усети тръпката на нетърпението. Цялата нощ чакаше да чуе плановете на Габорн. Вчера помоли да го придружи в подземния свят, но той не обеща нищо, а само каза: „Ще помисля“.

Изведнъж тълпата се умълча. Всички се струпаха по-наблизо. Някой извика:

— С теб сме, милорд!

От всички страни се надигнаха крясъци и бойни викове.

Габорн вдигна ръка и помоли мъжете да запазят тишина.

— През целия ден — започна той — много от вас ме помолиха да дойдат с мен в подземния свят: Върховният маршал Хондлър — той кимна почтително към Хондлър, — сър Ленгли от Оруин, сър Райън Макким от Флийдс. — При всяко име спираше, за да открие и изпрати благосклонен поглед към всеки един от тези воини. — Доказвали сте величието на сърцата си с още по-велики дела. Всеки от вас е повече от достоен да ме последва. Но много повече ме занимава мисълта как мога да спася своя народ и това ме принуди да взема трудни решения…

При тези думи могъщите владетели около Габорн заеха величествени и горди стойки, нетърпеливи да узнаят кои от тях ще избере за свои спътници.

Габорн ги огледа един по един. В тъмнината зениците му бяха толкова огромни, че почти изцяло изпълваха бялото на очите му. Това накара Йоме да се сети, че вече беше поел няколко дара на зрение, за да вижда по-добре в подземния свят.