Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн усещаше заплахата за хилядите бежанци. Можеше да си представи как изглеждат сега речните брегове, с биваците на ранените и болните в тях.

Трябваше някак да спре ордата, да блокира пътя им… или най-малкото да ги забави достатъчно, за да се спасят хората му.

При скоростта, с която тичаше ордата, щяха да стигнат там след два часа. Дори най-бързите куриери трябваше да поемат по пътя на девет мили до Балитън, а после на югоизток. Техният път щеше да е шейсет мили. Дори на подсилени коне това щеше да им отнеме близо час.

А това щеше да остави на хората във Фелдъншир само един час, за да го опразнят.

— Ей, вие — извика Габорн на десетина Владетели на руни. — Бързо донесете пипала от задниците на няколко хали. Ще им запалим още един пожар! Сигурно ще можем да ги изплашим отново. Някой тук познава ли Фелдъншир?

Един млад благородник се обади:

— Ваше величество, семейството ми е оттам. Отраснах в Дарквалд.

Дарквалд беше орехова гора на север от Фелдъншир. Местните занаятчии използваха дървото, за да правят маси, дървени купи, изящни сандъци и гардероби, декоративни обшивки и резбовани врати. Много от най-красивите дървени изделия в Мистария бяха изработени във Фелдъншир.

— Значи знаеш къде да подпалите огъня?

Лордът погледна след халите и каза:

— Да. В Шрусвейл.

— Готов ли си да го подпалиш?

— Не бих искал… имам сестра, която живее в това село. Но както виждам, халите са тръгнали точно натам.

Друг от лордовете заговори:

— Той е прав. Хълмовете се издигат от двете страни, а Шрусвейл се пада точно по средата. Няма по-добро място за спиране на халите.

Габорн беше чувал, че на билото на прохода има хубав хан.

Обърна се към Ленгли.

— Вземи хиляда пиконосци на бавни коне и заедно с главанаците тръгнете след халите. Посичайте всяка, която отпадне, но не нападайте главната сила. Гледайте да запомните мястото на всяка, която може да е Майстора на пътя. Аз ще поведа хилядата най-бързи рицари към Шрусвейл.

Зората бавно изгря над Картиш и обагри с розова омара сивите попарени земи. Радж Атън се подготвяше за щурм. Не пееха птици. В полята нямаше добитък. Дори самотен ветрец не лъхваше.

Сенки изпълваха низините, а слънчевата светлина позлатяваше билата на хълмовете. Високо горе в шпионския балон се носеше един огнетъкач, с двама обикновени бойци. Балонът с форма на граак се рееше в неподвижния въздух като чайка.

Радж Атън стоеше на един висок рид и се взираше надолу. Под него се беше проснала чудовищната крепост на халите. Злокобна кафява мъгла обкръжаваше мястото, вихреше се в огромен кръг като бавно торнадо. През мъглата той виждаше телата на стотици хиляди мъртъвци, нападали по бойното поле. Пуснабиш бе повел хората си на бран, но проклятията на злата магесница бяха толкова силни, че никой прост войник не бе могъл да преживее тази вихреща се мъгла. Мъже и жени с по три дара на жизненост пристъпваха в ръждивия облак и можеха само да залитнат няколко крачки, преди да рухнат.

Още по-лошото беше, че както го бяха предупредили неговите чародеи, мъглата бе свързана със своя източник. Дори силният вятър на свечеряване не бе успял да я разнесе. Напротив, тя продължаваше да кръжи влудяващо, заседнала сякаш в свое собствено пространство и време.

Радж Атън нямаше да може да изпрати обикновена войска в този пъкъл. Обикновените бойци щяха да са от полза само ако халите побегнеха.

При Карис той бе видял как лепкавите издигнаха единична черна кула, наклонена под странен ъгъл. Кулата беше усукана като рог на нарвал.

Тук халите бяха построили пет такива кули в кръг, всяка наклонена навън. Напомняше му на лъскава черна корона от тръни.

Вътре в кръга имаше нещо като гнездо или крепост, слепена от нишки синкавобял клей, подредени в сложни чудновати шарки. От укреплението нагоре стърчаха по-малки шипове и остри шпилове, като бодли на морски таралеж, и навсякъде се виждаха малки дупки, подобни на стрелковите амбразури по замъците.

Радж Атън не виждаше външни стражи. Но зад амбразурите забеляза злокобното сияние с цвета на живот, цвят, който само неговите очи можеха да видят.

Крепостта гъмжеше от хали.

Стръмните изкопи около нея щяха да пречат на бойните коне да се приближат. Рововете изглеждаха дълбоки около двайсет стъпки или повече. Дори един Владетел на руни в броня щеше доста да се изпоти, докато изкачи насипите им.