Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

От един час вече простите бойци се приближаваха до вихрещите се кафяви мъгли и трупаха дърветата. Радж Атън се загледа към крепостта и видя хали, притичващи в паника зад амбразурите. Но не бягаха, нито се опитваха да атакуват. Беше очаквал някаква форма на съпротива, но халите не предприемаха почти нищо, дори камък не хвърляха по хората му.

Всъщност причината бе очевидна. Вихрещият се облак изпарения продължаваше на около четвърт миля извън крепостта. Халите не можеха да видят армията му.

Така че изчакваха.

Купчините дървета растяха. Огнетъкачите надзираваха войниците и слоновете. Трупаха дърветата на две грамади, едната на изток от крепостта, а другата — на запад.

Радж Атън беше очаквал, че чародеите ще струпат дърветата на най-обикновени могили, но дърва имаше в изобилие и огнетъкачите заповядаха всеки куп да бъде подреден като огромна руна с около четвърт миля в диаметър. На изток беше Руната на Огъня. На запад — Руната на Нощта.

Десет хиляди работници все още се трудеха между дърветата, когато огнетъкачите посегнаха към небесата. Нощ падна от хоризонт до хоризонт и те привлякоха огън, който с вихър се спусна от небето и засъска между дърветата.

Писъците на горящите хора изпълниха въздуха и те подхванаха зловещия танц на умиращите.

Радж Атън го прие стоически. Не обичаше да гледа как загиват негови хора, но Рахджим го беше уверил, че е необходимо жертвоприношение. „Само няколко хиляди ще умрат. Но по-добре да загубим няколко хиляди души, отколкото да загинем всички.“

Миризмата на опърлена коса и опечена мас изпълни низините. Рахджим и Ааз застанаха сред руните и засияха, обгърнати от пламъци.

Радж Атън рядко принасяше жертви на висшите Сили. Но сега се чувстваше отчаян. Въпреки че предната нощ беше взел дарове на жизненост, парализата на лявата му ръка пълзеше нагоре към рамото.

Чародеите на Радж Атън, загърнати в пламъци, затанцуваха сред огъня, извиваха се и се въртяха като дервиши, докато не се превърнаха сякаш самите те в пламъци. Топлината от горящите руни бе ужасна дори от половин миля. Дърветата запращяха и пратиха нагоре облаци от черен дим.

Една от халите на кулите на крепостта рухна, останалите започнаха да слизат, уплашени от топлината.

Пуснабиш вдигна ръка пред лицето си и извика:

— О, Велики, огънят е твърде жарък! Дори мъже с много дарове няма да могат да щурмуват крепостта.

— Може би халите ще ни направят услуга и ще се опекат в собствената си пещ — викна някакъв благородник.

Сърцето на Радж Атън заблъска в гърдите. Усещаше зноя, но не се боеше от него. Студът по лявата му ръка леко понамаля. Почувства я малко по-жива.

Ааз многократно го бе убеждавал, че огънят ще го изцери, но само ако му се остави да изгори всичко човешко в него.

Пулсът му се ускори.

За няколко мига огънят се усили все по-убийствен. Пламъците танцуваха на стотици стъпки във въздуха, носеха се на знойни облаци.

— В земята, в центъра на тази крепост, е всечена велика руна — извика Радж Атън на своите благородници. — Ще даря сандък пълен с рубини на онзи, който пръв забие в нея бойния си чук. — И наду отново рога, подготвяйки мъжете за атака.

Лордовете му нададоха бойни викове.

Над крепостта на чудовищата двамата войници в балона започнаха да хвърлят чували с летливи прахове. Праховете падаха на мръсни пелени — завеси от червено, сиво и жълто. Горещината беше толкова силна, че самите те отстъпиха. Единият залитна назад, без да може да хвърли чувала. За миг едно от копринените крила на граака започна да тлее, но огнетъкачът Чеспот бързо привлече топлината към себе си и продължи да хвърля праховете.

Изведнъж от запад полетя кълбо от свирепа бяла светлина и подпали злокобните прахове.

Получилото се огнено кълбо избухна с грохот, който отекна на цели мили. Земята потрепера и три от черните кули на халската крепост се сринаха.

Хиляди хали заизвираха от подземните си убежища с оръжия в ръце.

Междувременно злата чародейка хвърли своето контразаклинание. Последва гръмовен тътен и от всички амбразури забълваха злокобни пушеци. Пламъците близо до крепостта запращяха и замряха.

— Атака! — изкрещя Радж Атън и силата на неговия Глас изпълни хълмовете.

Балистите на юг от пламъците изхвърлиха залпове скали и железни прътове към връхлитащата орда. Армията му обикновени бойци не се поколеба. Бойците се развърнаха в две крила и се понесоха напред да срещнат чудовищата.