Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Халите подскачаха с тътен през равнините, черни на фона на бледата утринна светлина, като огромно подплашено стадо слонове — тичаха през златистите степи и вдигаха прах и уплашени рояци скакалци високо в небето.

Но сега халите тичаха бавно. За пет часа през нощта бяха изминали по-малко от четиридесет мили.

Бяха се изтощили. Ейвран го усещаше от всеки спомен на Хитрия ядач. Пот продължаваше да се цеди от всяка нейна пора. Мъчеше я зверска жажда. Пиеше, но водата не я утоляваше. Жадуваше за още, но когато й подадоха прясна вода, тя я подуши, сякаш изпаднала в паника. Искаше й се да има сяра в нея.

Самите хали бяха започнали да проявяват признаци на изнемога. През нощта първо една хала, а след това друга отпаднаха от походната колона. Не спряха, само започнаха да въртят в кръг. Левите им крака продължаваха да пристъпват напред, но десните им не можеха, затова се въртяха по земята като водни бълхи по повърхността на езеро.

Габорн, който от един час яздеше до фургона, посочи закъсалите хали и попита:

— Знаеш ли какво означава това?

— Умират от жажда — отговори тя.

— Тогава да се надяваме, че денят ще е топъл. Може би малко повече слънце ще ускори края им.

В този момент лявата ръка на Ейвран се сгърчи и изтръпна. Тя извика от болка. Пролет пропълзя до нея на дъното на фургона и започна да я гали по косата.

Един спомен отведе Ейвран в годините, когато беше малка. Спомни си за една разходка с майка си край Келисбрук, пред „Глигана и елена“.

Трябваше да е била много малка. Помнеше, че тогава за пръв път беше видяла поток.

Водата на Келисбрук ромолеше и бълбукаше над кръглите камъни, огладени и излъскани от водата като порцелан. Вода толкова студена, че приличаше на лед, разстлан върху чакълестите брегове. Вкусът на прясната вода бе като студен дъжд във въздуха, а ромоленето и звънът й по камъните — като сладка музика. Водата замъгли лицето й.

На някои места потокът забавяше и пропадаше в спокойни вирове. Там малки рибки пробягваха в сенките на обрасли с мъх дънери и над дълбините танцуваха водни кончета.

С часове беше търсила с очи срамежливите раци сред камъните.

След това Ейвран легна под една върба сред петно от слънчева светлина, а майка й я галеше по косата и й разказваше приказки.

Но сега Ейвран беше много далече от Келисбрук. Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

Треперейки в прегръдката на Пролет, тя се вгледа в очите на съществото. Милувката на Пролет й носеше утеха и Ейвран усещаше силата на Земята в нея, но не беше толкова утешителна като майчината милувка.

Нещо загадъчно, диво и хищно блестеше в очите на Пролет. Зелената жена изобщо не беше никаква жена, не беше майка й, нито приятелка. Пролет дори не беше животно.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Ейвран. — Можеш ли да ми помогнеш да намеря Майстора на пътя?

Зелената жена не отговори. Дори не разбра въпроса.

Изведнъж от фургоните наоколо се разнесоха радостни викове.

Ейвран се надигна и се огледа. Войниците яздеха бавно през равнините, след тях тежко пристъпваха гигантските главанаци. Халите отпред се придържаха в стегнат походен строй. Не виждаше повод за радост.

— Какво става? — попита Ейвран кочияша.

Той се обърна от капрата.

— Подминахме мястото, от което връщане няма. За халите вече е по-близо да тръгнат към Долния свят, отколкото да се върнат към Карис.

Мъжете викаха радостно, като при голяма победа.

Габорн пришпори коня си покрай редицата фургони и един ранен рицар се показа от един от тях и подвикна:

— Ще ги ударим ли пак?

— Още не!

Габорн огледа замислено халите, обърна се и погледна Ейвран, сякаш очакваше от нея съвет, но не попита нищо.

Халите се влачеха тромаво към родния си свят, а войските на Габорн яздеха покрай фланговете им.

Изведнъж Габорн наду бойния си рог, призовавайки ги да се оттеглят. Извика на фургонджиите:

— Обръщайте фургоните! Бързо! Връщаме се.

— Какво има? Какво става? — попита фургонджията на Ейвран.

Изгледа колебливо халите. Нищо не се беше променило. Чудовищата все така си се движеха на юг. Той забави конете и обърна фургона. Плесна с камшика над главите на животните и фургонът заподскача обратно по пътя, докато подсилените коне набираха скорост.

Все пак не можеше да ги подгони презглава. Бяха едри товарни коне, използвани да карат бързо стока, но малко от тях притежаваха повече от един дар на метаболизъм. А керванът можеше да се движи по пътя едва със скоростта на най-бавния впряг.