Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Не сме достатъчно далеч, за да се скрием тук — рекох.

— Вярвам, че стартът бе добър — рече Тери. — Пък и те не знаят как се каним да избягаме. Само дето ще си помислят, че ще е с лодка, тъй като откраднахме тази на баща ти. Изчезнала е, значи може да решат, че ще се измъкнем по този начин, но предполагам, че първо ще се сетят за автобуса и ще отидат на автогарата в Глейдуотър. Че сме се качили в някоя кола. Ала ние няма да сме там и няма да знаят кога да ни очакват.

— Той не ми е баща — рекох.

— Какво? — попита Тери.

— Не — потвърди мама. — Не е. А Дон лесно се отказва. Ако нещо не сработи на мига за него, той го зарязва. Това знам от опит, и то не от еднократен.

Наложих си да не започна да броя наум, но казах:

— Лови рибата с отрова, ток и динамит, защото така избягва чакането и проблемите.

— Няма значение, трябва да си починем и е по-добре да не се изтощаваме докрай още в началото — обясни Тери. — Най-вероятно е по-добре да пътуваме през деня, отколкото през нощта, дори и да е възможно да ни видят. Луната няма да е толкова ярка утре вечер и ще се смалява, докато плаваме. По-вероятно е да заседнем някъде или да преобърнем това нещо, като не виждаме в тъмното. През деня може да плаваме по-бързо, дори да е възможно да ни забележат по-лесно.

Никой от нас не възрази. Бяхме изтощени.

Тери бе напъхал две одеяла в чантата си, мама се бе сетила да направи същото, както и Джинкс. Всичките бяха тънки, но в хубава нощ като тази нямахме голяма нужда от тях. Дъските, които бяха заковани върху трупите, бяха хубави и гладки от годините, в които хората бяха стъпвали по тях, така че бе лесно да се опънем, да се завием и да ни е удобно. Мама избра средата на сала и аз в крайна сметка легнах близо до нея. Тялото й бе топло, а тя ме прегърна с една ръка. Щурците пееха, жабите крякаха, духаше вятър, а комарите си бяха взели една нощ почивка; водата леко поклащаше сала.

— Не е искал да е такъв, какъвто е — пошепна мама в ухото ми.

— Какво?

Тя говореше тихо и макар че Джинкс и Тери може да са я чули, сигурно не са я разбрали.

— Дон. Мисля, че се е пречупил по-рано като мен, само е бил по-смазан. Произлиза от доста заможно семейство, но баща му пропилял наследството. Побоите, които е отнасял, са си казали своето и също като мен си е мислел, че не струва нищо. Моето семейство със сигурност не знаеше какво да ме прави. Не че не се разбирахме, само дето май бяха някъде другаде дори когато аз си бях там. Не съм ти разказвала много за тях, за майка ми и баща ми.

— Каза, че са умрели от едра шарка — рекох.

— Да. Така е. Но преди да умрат наистина, бяха мъртви отдавна. Ние с Дон бяхме същите с теб. Със сигурност не сме сторили нищо добро за теб, но ти не стана като нас, а аз не съм много наясно защо.

— Смятам, че си дала всичко според силите си — възразих. — Ала все пак трябва да избираш как искаш да постъпваш или накъде да вървиш, нали така?

— Така е. Не всеки обаче избира правилно.

— Тяхна си работа — рекох.

— Знам. Нося си грешките като палто, само дето е все по-тежко — каза мама.

— Предполагам, че си сторила каквото можеш.

— Каквото можах — да, но не беше много. Искам да се справя по-добре сега. Дон не е просто човек без никакви надежди вече. Той няма сърце. Мога да понеса единия, но не и другия в него. Сред всичко, което се случваше между нас, когато ме биеше, имаше и мигове, които бяха много хубави. После пак започваше отначало. Настройвах се така, че да живея за промеждутъците.

— Това, което каза за татко… искам да кажа Дон… че лесно се отказва — попитах, — вярваш ли го?

— Да — отвърна тя. — Но преди понякога съм грешала. Може би има повече енергия, отколкото подозирам. Знам също и следното: Джийн не се отказва лесно, нито пък приятелчето му Клетъс, нито, със сигурност, полицай Сай. Никой от тях няма да се спре, щом смятат, че има възможност да получат нещо безплатно или когато гонят нещо в свой интерес. Ония двамата ще се борят до смърт да получат нещо даром и няма да се помръднат за нещо, което се придобива с честен труд. Ще преследват тези пари, докато ги получат или разберат, че няма начин да ги имат. Сигурна съм в това. Познавам ги, откакто познавам баща ти, и знам достатъчно за тях. Някога смятах, че дълбоко в себе си Дон е добър човек, смазан от съдбата. Мислех, че може да се нахъса, да бъде друг в някой момент, но не стана така. Той не е бил винаги лош с мен, миличка. Бил е и добър в някои моменти.

— Каза ми го вече — рекох. — Не е кой знае каква утеха.