Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Сега какво? — попитах.

— Пещта за тухли — отвърна.

Няма нужда да навлизаме в подробности; бих казала само, че е цяло чудо, че не ни пипнаха в крайна сметка. Предполагам, че стана така, защото бе късно и не срещнахме никого освен две кучета. Те дойдоха да помиришат мъртвото месо; Джинкс хвърли камъни по тях и те избягаха.

Редувахме се да бутаме количката, но не бе кой знае каква трудна работа, защото онова, което бе останало от Мей Лин, изглеждаше толкова леко, колкото току-що опечен хляб — без свежестта на неговия аромат. Нощта бе ясна, а количката поскърцваше леко. Вонята ни караше да я бутаме чевръсто.

Тери ни заведе отзад в компанията за тухли на доведения си баща. Спряхме под един прозорец, двете с Джинкс сплетохме ръце, Тери стъпи върху тях и бутна прозореца, той се открехна. Промуши се вътре и в следващия миг задната врата се отвори да влезем. Аз вкарах количката през нея.

Прекарах я между редици от купове тухли и накрал стигнахме до едно място до стената с дузина пещи с дупки като килийки на пчелен кошер. Всички имаха метални врати с дръжки по тях — дървени в метални жлебове, а на стената между всеки две вратички имаше шайба.

Тери измъкна кибрит от джоба си и запали парче смачкана хартия, което взе от пода. Завъртя една от шайбите и отвори една метална врата. Чу се съскане като от изненадан опосум. От една решетка на дъното на пещта нагоре изтичаше газ. Тери пъхна пламналата хартия през решетката, докосна някакво място вътре и съскането се превърна в свистене; горещината оттам почти опърли веждите ми. Огънят лумна нагоре с огнени сини и жълти езици и аз в миг се изпотих.

— Трябва да изчакаме малко — каза Тери и затвори вратата.

Наоколо имаше струпани тухли и ние ги използвахме да седнем върху тях.

— Ще трябва да загрее до много висока температура — обясни Тери. — Когато това стане, тя ще изгори бързо. Тялото й ще се превърне в пепел — костите и всичко.

Не знам колко дълго чакахме там, но знам, че през цялото време бях нервна. Непрекъснато бях в очакване полицаят и онези гадни мъже, които преди бях смятала за роднини, да се нахвърлят върху нас, но те не се появиха.

Най-после Тери се изправи, измъкна ръкавиците, които бе пъхнал под колана си, и отвори вратата; пламъкът вътре се виеше и търкаляше. Като използвахме ръкавици и лопатите, вдигнахме от количката мушамата, в която бе увито тялото на Мей Лин заедно с отчупената й ръка и онази тъмна част, която не можахме да разпознаем. Заедно я отнесохме до отворения кошер, пъхнахме тялото с краката напред и го набутахме. Пламъците го обгърнаха на мига. Лизнаха мушамата жадно. Тери блъсна вратата. Погледна ни. Лицето му бе осеяно с капки пот заради огъня и изглеждаше сякаш не бе с нас там.

— Някой трябва да каже нещо — каза той.

— Съжалявам, че е толкова горещо там вътре — рече Джинкс.

— Нещо друго.

— Сбогом, Мей Лин — рекох аз. — Беше добра приятелка, макар че напоследък не се виждахме много, но може би си имала причини за това. Благодарим ти за картата и крадените пари, които ни предоставиха възможност да си тръгнем. Надявам се, че не си страдала дълго, преди да умреш. Надявам се да е било бързо.

— Аз също се надявам — добави Тери и сякаш се задави. — Заминаваш за Холивуд, Мей Лин.

Закарахме количката обратно до гробището, зарихме гроба с лопатите. Натоварихме багажа си на нея заедно с лопатите и тръгнахме. Гробището бе на пътя надолу към брега, така че най-добре бе нещата да бъдат оставени там, затова Тери при едно от предишните си отивания бе сложил торбата с парите в тенекия от свинска мас и я бе закопал близо до гроба на Мей Лин. Сега я изкопа, натовари нея с останалия багаж на количката точно до една малка запечатана картонена кутия, която бяхме взели от фабриката за тухли — в нея бяхме поставили праха на Мей Лин.

Тръгнахме и когато навлязохме в гората и наближихме мястото, където бе лодката, а тя бе близо до това, където бе мама, аз им изясних ситуацията.

— Мама не само ми каза, че Клетъс е вкъщи, тя идва с нас.

— Какво рече? — попита Джинкс.

В този момент се спускахме по едно малко възвишение и те можеха да я видят, седнала там, на дънера, огряна от лунната светлина. Тя се обърна, погледна към нас и скърцащата количка.

— Не я ли нарече „страхлива“ и „несериозна“? — попита Джинкс.

— Не е нито едно от двете — рекох.

— Не е — каза тя. — Но със сигурност сме малко множко вече.

След като натоварихме багажа си в лодката и бутнахме количката в река Сабайн, Тери отсече три дълги пръта с брадвичка, която извади от чантата си. Сложихме ги напряко на лодката и те стърчаха доста от двата края, после се качихме, а Джинкс ги държеше, докато аз и Тери гребяхме надолу по реката към сала. Мама използваше канчето да изгребва водата.