Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Позабавихте се малко — рече тя. — Помислих си, че сте тръгнали без мен.

— Трябваше да изгорим тялото на Мей Лин — обясних й.

— Наистина ли го направихте? — попита тя.

— В една пещ за тухли — каза Тери.

— Да — потвърди Джинкс. — Сложихме я в една кутия.

— О, Боже — възкликна мама.

Когато стигнахме до сала — или баржата, ако предпочитате, — натоварихме всичко там. Така се получи добре, защото ни беше тясно в лодката, а водата нахлуваше в нея по-бързо от всякога, макар че мама изгребваше като вятърна мелница при силен вятър. Взехме греблата и отблъснахме лодката от сала; в нея вече бе нахлула доста вода, когато се отдалечаваше от нас.

След като се настанихме удобно, Тери извади брадвичката и се зае да реже въжето, с което салът бе привързан към дървото. Когато се поразхлаби, салът леко се наклони на една страна, после се изправи и потегли по бавното, спокойно течение на реката.

Погледнах назад към лодката, която оставихме. Тя се бе наклонила леко на една страна и бе доста потънала във водата. Все повече потъваше, докато наблюдавах, и сигурно след няколко мига щях да я видя как изчезва. Ала такава възможност не ми се удаде. Салът се завъртя леко, тъй като реката извиваше край един пясъчен насип, и ние трябваше да се захванем за работа с коловете, за да го прекараме през плитчините. После течението ни отнесе далеч от насипа по един завой и потъващата лодка се изгуби от погледа ни.

Нощта бе толкова светла, че виждахме реката, сякаш бе ден. Забелязвахме отдалеч плитчините и лесно ги заобикаляхме с помощта на прътовете. Виждахме ясно пролуките между дърветата, а лунната светлина се спускаше над върховете им като някакъв пухест ореол. Над водата падаха меки сенки, сякаш бяха летвички от щори. Беше лесно да видиш дори подобните на пръчка глави на костенурките да се подават от водата.

След като бяхме изминали известно разстояние, реката потече надолу права и широка, видяхме елен да преплува с разклонени огромни рога, които можеха да послужат за закачалка на всичките зимни палта на някой богаташ — а и на някоя друга шапка.

Мама седеше в средата на сала, обгърнала с ръце свитите си колене, докато ние тримата отблъсквахме с прътите. Кутията, в която бе Мей Лин, бе близо до нея, тя беше обърнала глава и я гледаше. Знаеше какво е, предполагам, макар че всъщност не бяхме я посочили като лобното място на Мей Лин.

Тя с нищо не помагаше, а и ние не очаквахме. По дяволите, не бяхме планирали да идва, затова бе трудно да имаме някакви очаквания. А това, което всички разбирахме само като я погледнехме, бе, че е слаба и болна и би могла да бъде съборена на земята от някое игриво котенце. Дори се боях, че по-силни думи могат да я нокаутират.

Не знам точно колко дълго работихме с прътите, но изглежда се справяхме добре и Тери каза, че смята, че за пет до седем дни ще стигнем до Глейдуотър в зависимост от обстоятелствата и колко усилено наблягаме на гребането.

След доста време се почувствах гладна и се нуждаех от сън, защото денят бе напрегнат, но не ми се щеше да съм първата, която ще го обяви — а и не ми се наложи. Стигнахме до едно място, където реката доста се стесняваше и Тери каза:

— Погледнете натам.

Това, което видяхме, бе малко водно пространство встрани от течението на реката. Трябваше да си на точното място, за да успееш да го забележиш. Ако бе твърде рано, единственото, което щеше да зърнеш, бе надвисналия кипарис и оклюмали плачещи върби, а ако погледнеш твърде късно — вече бе отминал край него. Бе блестящо вирче и не приличаше на застояла вода, нито бе позеленяло от мъх. Бе достатъчно голямо, два пъти колкото сала. Там нахлуваше вода, завърташе се и изтичаше обратно, от което мястото оставаше чисто, пълно с бистра вода — а от това, че тя бе по-тъмна, реших, че е и дълбока.

— Давайте натам — каза Тери.

Аз и Джинкс наблегнахме на прътите в тази посока. Да завием в тези бързи води бе трудна работа, но ние натискахме яко, за да ускорим, и салът плавно навлезе в малкото водно пространство и се удари в брега.

Аз опрях пръта в брега, за да попреча на сала да отплава обратно, а Тери извади чук и гвоздеи от чантата си. Заби два дяволски дълги, като метални шипове, в предната част на сала, после измъкна въже от чантата, размота го, уви го около шиповете и с чука ги поизкриви над въжето. Завърза краищата към корените на кипариса, а те бяха внушителни и стърчаха от брега на около десет фута и се виеха надолу и встрани като тлъсти змии, които се гърчат във водата.