Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Отминавайки, погледнахме назад; видяхме мъжа да стиска носа си, да се отпуска в ръцете на свещеника, а той да го потапя във водата.

Мама, която се бе обърнала да наблюдава всичко, каза:

— Той е кръстен.

— Като нас, може да извърши каквото му се прииска престъпление и ще бъде опростен — отбелязах аз.

— Тихо — каза тя. — Не е точно така.

Подминахме церемонията.

Течението бе бързо заради наскоро падналия дъжд, по реката имаше доста завои и понякога, когато извиваше и се стесняваше, салът се обръщаше така, че тръгваше със задната си част напред и нямаше как да попречим на това с прътите, защото бе много дълбоко. Хващахме греблата, но все едно се опитвахме да използваме пръчици за сладолед за тая работа.

Накрая завихме зад един завой на реката, салът се завъртя и в крайна сметка изви в едно разклонение. Единственото, което можахме да направим, бе да останем по местата си и да се надяваме да не се обърнем. Стана по-плитко и можахме да използваме прътите отново. Навреме успяхме да се отблъснем към брега. Аз скочих и завързах сала за един дъб.

Изнемощяла седнах на земята. След като бях във водата толкова дълго, земята под задника ми бе странно усещане, сякаш съм била на някоя въртележка, люляла съм се твърде бързо и съм изхвърчала от нея.

Всички слязоха от сала и седнаха. Мама порови в чантата си и извади още студени царевични питки и вода. Питките още бяха хубави, а водата все така сладка. Дори и мама похапна този път.

Когато приключихме с яденето, никой от нас не изгаряше от нетърпение да се качи пак на сала, макар че не подлежеше на обсъждане. Просто си седяхме там замислени и не казвахме нищо. Тери извади чиста бяла платнена торба, отвори кутията с праха на Мей Лин, изсипа го в нея и я завърза.

— Това… тя ли е? — попита мама.

— Да — рекох.

Тери прибра торбата и всички продължихме да седим и да мълчим. Така, както си седяхме, се стреснахме, като чухме глас.

— Какво правите тук?

Аз скочих на крака, както и всички останали освен мама — щом веднъж седнеше, беше й трудно да стане.

Беше някакъв мъж, застанал на възвишението над нас. Слънцето го огряваше отзад, така че единственото, което можехме да различим, бе тъмен човешки силует. Изглеждаше сякаш светлината се излъчва от него самия и се устремява към небето.

— Вие ли построихте сала си? — попита фигурата.

— Какво казахте? — попитах аз.

— Попитах дали вие сте построили сала си.

— Е, взехме го назаем — отвърнах.

— Прилича на онзи, дето бе нагоре по реката — рече силуетът. — Дето бе завързан за един дънер.

— Доста прилича на него — обади се Тери.

— На практика са близнаци — рече Джинкс.

— Напълно съм сигурен, че е същият — чухме гласа, а мъжът слезе надолу по хълма към нас.

Докато се спускаше, а хълмът бе зад гърба му, слънцето — сега над него, а не отзад, имахме възможността да го огледаме добре.

Беше висок и слаб, с оня тип жълтеникава коса, която, като побелява, просто изглежда по-руса — от слънцето се виждаше, че това е станало с неговата по слепоочията и отпред. Изглежда нямаше нищо мазно по нея, бе зализана назад с вода и слънцето я бе изсушило така. От вятъра тя се развяваше като шумата на узряла царевица.

Беше облечен с бяла риза и черни панталони, с крачоли, изцапани с кал по края, обут в износени, посмачкани обувки. Беше може би над четиридесетте, хубав. Усмихна ни се и видяхме, че всичките му зъби си бяха на мястото. В моя свят да срещнеш някого с всичките му зъби, с двете му уши и с несмачкан нос до четирийсетгодишна възраст бе такава рядкост — като да намериш диня в полога на някоя кокошка. Мама бе изключение и, разбира се, ние тримата, но ние имахме още доста път да извървим, докато станем на четирийсет, ако това се случеше, а на мама й оставаха само още няколко години да ги навърши, макар че се грижеше добре за себе си и се стараеше винаги да е изкъпана, а малкото й дрехи винаги да са чисти.

Докато слизаше надолу по хълма, той не преставаше да се усмихва. Не беше едър човек и след като бях видяла какво прави Джинкс, когато побеснее, сметнах, че ако той се окажеше някаква заплаха, бихме могли я пуснем да се нахвърли отгоре му с някое гребло.

Когато ни наближи, обърна глава и погледна мама. Сякаш огън припламна в очите му. Погледнах и нея. Изглеждаше много хубава тази сутрин. Като богиня на път, която се възстановява от болест. Дългата й черна коса блестеше на слънцето, лицето й бе бяло като овесено мляко. Главата й бе обърната, гледаше нагоре и с изключение на тъжните й очи тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и няколко години. Винаги съм знаела, че е хубава, но в този миг осъзнах, че е красива, и тогава разбрах защо Дон я е пожелал и защо баща ми я е обичал. Прииска ми се и аз да съм хубава като нея.