Дэвид Далглиш - Танц с плащове

В далечината пред себе си вече виждаше река Кинел. Дали не можеше да използва течението й, за да избяга? Само че водите й сигурно щяха да се окажат непоносимо ледени. Окаляните й крака вече започваха да се вкочаняват. Дъхът прогаряше дробовете й. Алиса продължаваше да тича, но това не бе от значение. Ръце докоснаха раменете й, крак наруши ритъма на нейните. Тя рухна на земята и започна да се търкаля. Тук тревата бе влажна заради близостта на реката. Зуса падна отгоре й.

— Защо? — почти изкрещя Алиса. — Защо просто не ме остави?

Безликата я сграбчи за раменете и я обърна. С рязко движение отмести белия плат, скриващ очите й. Пронизващи и зелени.

— Защото трябва да се изправиш срещу това, което ти предстои. Бягството може да ти спечели нож в гърба. Дъщерята на един лорд остава гордо изправена, с кинжал в ръка.

— И умира, пронизана в гърдите — отвърна другата. По лицето й бяха започнали да се стичат сълзи.

— Няма да го допусна. Без значение чие легло споделяш и чие име понесеш, няма да го допусна.

Алиса почувства, че в гърлото й започва да се събира буца.

— Защо? Защо ти е да правиш подобно нещо за мен?

Зуса се изправи и протегна ръка към нея.

— Мъжете са те покварили, отнасяли са се с теб като към фигурка за игра или играчка за леглото. Ти още не си способна да разбереш това, Алиса. Но то повече няма да се повтори. Не и докато имам силата да го предотвратя.

Макар това да й костваше огромно усилие, Алиса се довери и прие протегнатата ръка. Отново озовала се на крака, тя се огледа. Чувстваше се замаяна. Какво означаваше това? Какво променяше?

— Ела — каза Зуса, все още стиснала ръката й. — Да вървим в лагера, преди да са забелязали отсъствието ти.

По време на обратния път Алиса не каза нищо, все още се затрудняваше да се довери. Един от пазачите в лагера забеляза кръвта по роклята й, но не каза нищо. Присъствието на Зуса предотвратяваше обичайните въпроси.

Двете се отправиха към палатката на Йорен. Алиса се надяваше да успее да се преоблече на спокойствие, но младежът вече се бе върнал. Седнал край огъня, младият Кул доодираше едър заек.

— Какво е станало, мила? — попита той, когато забеляза окаляните дрехи. Алиса понечи да отговори, но бе изпреварена.

— Тя се подхлъзна край потока — рече Зуса. — Но не се притеснявай, все така силна е. — Тя обърна все още откритите си очи към нея. — Нали?

— Да — каза Алиса. Искаше й се действително да бе така, но не смееше да го повярва. Пръстите й докоснаха скритото оръжие. А Йорен продължи да обработва дивеча.

Моментът още не бе настъпил.

От много време насам Трен не се бе чувствал толкова добре. До този момент две безредици бяха избухнали в южната част на Велдарен. Кралският съветник бе свършил работата си отлично. Войниците арестуваха десетки видни търговци, което оставяше сергиите и магазините им беззащитни. Самият Трен лично бе опожарил няколко склада. Цените на стоките, най-вече на храните, бързо се увеличиха двойно и впоследствие тройно. Наемниците, стекли се в града в очакване на предстоящото събиране, откриха, че работодателите им не са в състояние да им плащат. Някои си отидоха, а други…

Трен се засмя. Други охотно се бяха присъединили към гилдията му, за да се уверят, че усилията им ще бъдат възнаградени подобаващо. Онези, които не се бяха присъединили… Те умираха лесно.

Предвид глада, смущението и повишените цени, бедните квартали на града само чакаха някакъв повод да излеят гнева си. Много скоро изгладнелите щяха да се отправят на север, към останалите части на Велдарен.

Ако на шпионите отвъд стените можеше да се вярва, Лори Кинън и семейството му щяха да пристигнат в града днес, някъде след пладне. Бунтове, безработни наемници и събиращи данъци стражи представляваха фантастично посрещане.

Лори щеше да разгадае посланието веднага: Трен, а не той, контролираше града. Ако всичко се развиеше по план, клането, което щеше да се разрази на празненството, щеше да изпрати още по-силно послание.

— Сър — подвикна подире му Кайла. Той се бе отправил към стаята на сина си, за да го вземе със себе си на рутинна обиколка сред онези търговци, които все още работеха. Нещо му подсказваше, че те щяха да заплатят защитата си с особена готовност.

— Не съм сър — обърна се Трен. — Не съм рицар и не съм благородник.

— Извинявам се — отвърна жената и забави тичането си. — Не бях сигурна какво обръщение би изглеждало почтително.