Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Трудно ми е да си те спомня като едно от тези момчета — каза върховният жрец. — Виждал съм толкова много от тях да израстват и да надяват броня или свещеническа роба. Мнозина посягат към величие, но малцина го достигат.

— Интересно какво ли ще постигна аз. — Етрик се настани срещу домакина си.

— Ти ще бъдеш тъмен паладин, от когото палетата на Ашур ще треперят — каза Пеларак.

Наобиколиха ги деца, понесли лъжици, чинии и голямо гърне със супа. След като храната бе поднесена, двамата сътрапезници сведоха глави в мълчалива молитва. След това Етрик започна да се храни с видим апетит. Пеларак почти не се докосваше до своята купа.

— Трябва да призная, че идването ми тук се дължи не само на топлите ти думи и топлата храна — каза Етрик, след като бе залял глада си с половината порция. — Макар Карак да ми е свидетел, че се нуждаех и от двете. От тръгването не бях хапвал нищо читаво. След толкова месеци пътуване…

— Имаше ли някакви проблеми по пътя?

— Един глупец си беше внушил, че може да ме убие, за да си заслужи място в Цитаделата — засмя се Етрик. — Но не бих нарекъл това проблем, по-скоро отегчение. Почти бях стигнал Кинамн, където пътят се извива сред хълмовете. Идиотът се бе скрил сред скалите и си мислеше, че ще успее да ме простреля от засада. Убеден съм, че е възнамерявал да представи съвсем различна история, когато е предавал главата ми.

— Дори и с тази си постъпка е бил по-дързък от паладините на Ашур в последно време. — Пеларак остави чинията си. — Боя се, че тази скука поражда напрежение сред собствените ни редици.

— Това е причината за посещението ми. Казал си на Карден, че се тревожиш. Сподели тревогите си с мен, за да ги изпепеля и отстраня.

— Чувал ли си за безликите? — попита жрецът.

Челото на Етрик се сбръчка в размисъл.

— Не. Не съм.

— Ела — надигна се Пеларак. — Ще ти покажа.

Той отведе госта си още по-дълбоко в храма, на долно ниво, където се намираше голям и претъпкан склад. Помещението бе пълно с кутии, струпани около колоните.

Жрецът повдигна ръка. Лилав огън обгърна пръстите му.

— Преди около двеста години жреците на Ашур успели да привлекат мнозина от братята ни. Това станала причината присъствието ни във Велдарен да отслабне и да бъдем прогонени от града. Както можеш да си представиш, сражавали сме се ожесточено и с покрусени сърца. Неколцина от отстъпниците се покаяли, избягали от храма на Ашур и се проснали пред портите на светилището ни в Кинамн.

Докато говореше, Пеларак не спираше да напредва сред лабиринта стари брони, мечове, сандъци с плат и запаси храна. За момент той спря, почеса се по брадата, за да си припомни посоката, сетне се отправи към група картини, струпани една пред друга. Те бяха правоъгълни, всяка от тях споделяше дължината на излегнат човек.

— Ние сме подложили вярата им на изпитание — продължи Пеларак, започнал да размества портретите. Макар че ръката му бе обгърната в огън, пламъците не докосваха платната. — Онези, които останали живи, били допуснати обратно, макар и не изцяло. По онова време начело стоял блестящ жрец на име Терон Гемкрофт.

— Чувал съм за него — отвърна Етрик, загледан в отместваните картини. Те представляваха предимно портрети на някогашните върховни жреци, макар да се срещаха и батални сцени, сражения между ангелите на Карак и Ашур, а също и пейзажи. — Отрекъл се от богатството си, за да посвети живота си на бога. Карден много често го цитира в проповедите си.

— Като стана дума за него, как е той? — попита Пеларак.

— Твърд като стомана и жесток като метална ръкавица — подсмихна се другият. — Какво точно търсим, жрецо?

— Това. — Пеларак повдигна една от картините. Събеседникът му хвана един от ъглите, за да помогне. Двамата я изправиха.

Картината изобразяваше седмина мъже и жени, обвити в тъмни ивици плат. Само очите им бяха оставени непокрити. Те стискаха кинжали, тояги и мечове и бяха обвити в сенки, стелещи се като дим около телата им. В краката им лежаха над двадесет трупа — паладини на Ашур.

— Красива картина, макар и прекалено драматична — оцени Етрик.

— Това са безликите — каза Пеларак. Размисъл замъгли очите му. — Терон знаел, че простото приемане на предателите би ни отслабило. Освен това знаел, че отдадеността им би могла да принесе огромна полза, но само ако тя бъде непрекъснато подхранвана от спомена за измяната. Затова ги накарал да обгърнат телата си и да не отгръщат плътта до края на дните си. Безликите спели отделно и се хранели отделно. В един момент започнали да посещават отделни служби.