Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Нещо може да ти се случи. — Зуса се поколеба за момент, сетне приседна до Алиса. — Нещо лошо.

— Отдалеч бих забелязала бандити — отвърна Алиса и посочи към обгръщащата ги равнина.

— Не говоря за заплахи извън лагера. Самият Йорен би могъл да стори нещо лошо, ако реши, че се опитваш да избягаш.

Алиса се загледа във водата, надявайки се да скрие опасенията си.

— Защо ще си мисли, че бягам? Нали той е любовта на живота ми.

Тук Зуса се изсмя. Заради неочаквания звук Алиса подскочи.

— Да, разбира се, любовта на живота ти. Затова потръпваш, преди той да те докосне. Затова се усмихваш, когато те погледне, но не и преди това, и усмивката ти изчезва, когато погледът му напусне лицето ти. Йорен може и да е глупак, но аз и сестрите ми не сме.

Вратът на Алиса почервеня. Наистина ли не умееше да се прикрива? Или събеседницата й отлично умееше да разчита другите? Един бърз поглед към прикритото лице, обгърнато не само с плат, а и с усещане за заплаха, й показа, че втората догадка е по-вероятна.

Младата жена не бе сигурна как да продължи разговора. И дали изобщо да го прави. Все пак Тео Кул и синът му бяха наели безликите. А въпреки това Зуса се изказваше с презрение за Йорен…

— Съжалявам. Понякога се налага да се отдаваме по причини, различни от обич.

— А именно?

— Власт. Безопасност. Почит.

— Ако мислиш, че Йорен ти осигурява това, значи си не по-малка глупачка от него. Върни се в лагера, Алиса. Не бих искала да бъдеш наказана ненужно.

Зуса посегна към ръката й. Другата жена не се подчини и я изгледа мрачно.

— Противно на намекнатото от теб, не съм глупачка! Какво друго бих могла да сторя? Баща ми ще ме прогони, обвинявайки мен за вашето покушение. Някога бях наследница на едно от най-могъщите семейства в цял Дезрел. А какво съм сега? Подложка за сина на един гнусен бирник. Зная, че той ще ме използва, но един ден ще узнае каква грешка е допуснал с мен.

Скритите очи на Зуса я наблюдаваха мълчаливо. Алиса все така не помръдваше. Вече не я беше грижа за нищо. Беше й омръзнало да се преструва. Трябваше да получи миг уединение.

Обвитите пръсти бавно я пуснаха.

— Алиса — поде безликата и замълча за момент. — Какво би казала, ако се окажеше, че аз не работех за семейство Кул?

Другата жена не каза нищо.

— Какво би станало — продължи Зуса, настанявайки се на земята пред нея, — ако единствената причина за службата ни е желанието да дарим земя на Карак? Земя, понастоящем собственост на семейство Гемкрофт.

— Земя, обещана ви след смъртта на баща ми — додаде Алиса. Тя лесно бе сглобила пъзела.

— Земя, която ти също би могла да ни обещаеш.

Алиса поклати глава.

— Не мога да давам обещания, Зуса. Трябва да знаеш това. Дори и ако можех да убедя баща си да ме приеме отново, не мога да гарантирам, че той ще отстъпи земя за храм на Карак. Вие се опитахте да го убиете, а Мейнард не прощава.

— А ако той не се намира между живите?

Алиса впи пръсти в земята около себе си.

— Не — каза тя. — Не. В такъв случай вие не сте по-различни от Йорен и плужековидния му баща. Ако това е всичко, което можеш да ми предложиш, върви си в лагера. Искам да остана сама.

Зуса се надигна. Наметалото й само се обви около нея.

— Зная, че криеш кинжал в роклята си — каза тя на сбогуване. — Ще имаш само един шанс да го използваш. Само един. Трябва да знаеш, че има два типа наемници. Такива, които работят единствено за възнаграждението, и такива, които са способни да мислят сами.

— И от кой тип сте вие?

— Ние сме най-добрите, Алиса.

Тя изчака Зуса да достигне върха на хълма и се затича. Беше боса и калта не я затрудняваше. Макар да бе вдигнала полите на роклята си, мътната вода пак оплиска плата. Вече нямаше връщане назад.

Всички искаха смъртта на баща й. И искаха от нея да предостави власт, която не й се полага, на хора, които не я бяха заслужили. Не. Тя предпочиташе да избяга сред пустошта, отколкото да изтича обратно при баща си и да моли за милост. И то в този вид.

Алиса се обърна, видя Зуса да я гледа от върха на хълма и изруга.

Разстоянието, на което се бе отдалечила, внезапно изгуби значението си. Не беше от значение и това, че краката й тъпчеха тревата с цялата си налична бързина. Безликите бяха чудати създания, способни да се придвижват по невъзможен начин. Единствената надежда на Алиса бе да скрие дирите си. Но как? Наоколо нямаше дървета или постройки, нищо, което да използва за прикритие. Тя стисна зъби, за да подави писъка си. Защо Зуса бе останала? Защо бе спряла на върха, за да унищожи надеждата й за бягство?