Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Всичко това е много интересно, Пеларак, но бих искал да чуя конкретната причина, поради която ми го разказваш. Макар да ми се ще да проявя търпение, тукашният студ започва да прогонва топлината на супата.

Върховният жрец се засмя, макар в гласа му да нямаше веселие.

— Целях да изтъкна, че ние не наемаме безлики. Орденът им е наказание, а не чест. В момента имаме само три, жени, които позволяват на пола си да контролира делата им. Но вярата им в Карак остава силна. Затова ги държим отделно от нас и им позволяваме да живеят извън храма. Години наред те проявяваха покорство и служеха вярно на бога. Досега…

— Но сега са сторили нещо друго — отгатна Етрик и отново се загледа към седмината изобразени, окъпани в кръв и мрак. — Станали са неконтролируеми, нали?

— Да. С което изложиха на риск целия храм. — Жрецът стисна картината с пламтящата си ръка. — Тази дрязга между Трифектата и гилдиите не е от полза никому, особено на нас. Нито една от страните не би могла да ни предостави облаги. С намесата си бихме рискували единствено да издадем присъствието си. Това е недопустимо. И въпреки това тези трите на своя глава нанесоха удар срещу един от лордовете на Трифектата, като същевременно запращаха насреща ми лъжи и полуистини. После една от тях изникна с молба да увелича бройката им. Сякаш безликите са привилегия, а не наказание. Много пъти им давах нареждания, които изобщо не биват изпълнявани.

— Искаш да умрат — каза Етрик. Това не беше въпрос.

— Да — отвърна Пеларак. Огънят, пълзящ по пръстите му, промени цвета си в червен. Картината започна да дими. — Искам телата им да бъдат принесени пред статуята на бога. Орденът им води началото си от срам и непокорство. С това си неподчинение те отидоха прекалено далеч. Каква полза от слуга, който отказва да се подчинява? Тези три безлики имат пленница на име Алиса Гемкрофт. Тя трябваше да бъде доведена тук, за да остане под наша закрила, но вместо това сестрите я държат скрита. Открий безликите и ги убий. Но Алиса трябва да остане жива. В противен случай плановете ни се провалят.

Етрик наблюдаваше поглъщащите картината пламъци, без да обръща внимание на стелещия се към лицето му дим. Когато огънят достигна ръката му, той я раздвижи. Докосналият пръстите му пламък почерня и се срина на пепел. Докато картината и рамката й продължаваха да горят, Етрик изтегли меча си и се зарече:

— Ще ги преследвам до смъртта си — прошепна той. — Никое дете на Карак не е по-велико от своя господар.

Уединението бе нещо, което Алиса рядко откриваше. Но имаше моменти, в които Йорен се отправяше на лов — въпреки че храна в лагера не липсваше. Тези моменти й бяха особено скъпи, защото тогава тя можеше да остане сама.

И тази сутрин той изчезна в гората с лъка си, за да се завърне с поредния убит трофей. Алиса се оттегли в далечния край на лагера, притичвайки край основата на един хълм, за да остане незабелязана от пазачите.

Тук ромолеше малък поток, съвсем плитък. Той се отправяше към недалечната река Кинел. Алиса се загледа във водите му. Радваше се, че заради калта не може да види отражението си. Несъмнено образът щеше да я погледне с потъмнелите очи и разгневените жилки, изпълнили белотата.

— Липсвам ли ти? — прошепна тя. Мислеше за Мейнард, останал сам в огромния си дом. — Липсвам ли ти, татко?

Йорен я бе убедил в противното. Бе изтъкнал, че баща й я е изпратил при Джон Гандрем, за да се отърве от нея; за да не замесва момиченцето в мъжките работи. И тя му бе повярвала.

Тя потопи ръце във водата, за да скрие и смътното отражение. Течният студ се обви около пръстите й. Алиса ги притисна към роклята, за да ги сгрее. Едната й ръка докосна скрития в подплатата кинжал. Младата жена отново си помисли да го използва, но — за пръв път — срещу себе си.

— Не е безопасно да се криеш от пазачите на Тео — каза глас зад нея. Алиса трепна и се извърна, стиснала дръжката на кинжала. Но в следващия момент се успокои.

— Защо, Зуса? — попита тя. Най-сетне се бе научила да разпознава безликите по гласовете им. Трябваше. В противен случай щеше да й се наложи непрекъснато да пита за имената им, с което щеше да изглежда като глупачка.

Безликата бе застанала със скръстени ръце. Покритото й лице се взираше в нея. Или поне това загатваше стойката на главата й. Заради начина, по който слънчевата светлина се отразяваше от плата, той бе станал изцяло непрозирен. Как ли Зуса виждаше през него?