Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Джерънд кимна.

— Разбирам. Аз не служа на Трифектата и мога да изпълня желанието ти.

Трен прихна.

— Можеш, но дали ще го сториш? Какво ми гарантира, че ще изпълниш обещанието си, след като си отида?

— Заложниците са чудесна гаранция — вметна Кайла.

И двамата замълчаха, за да оставят на Кролд възможност да разбере значението на думите им. Съветникът местеше поглед между лицата им, застинал.

— Заловили сте Марта.

— Все пак можел да мисли — каза чернокосата.

— Още не съм я заловил. — Трен издърпа рапирата. Изглеждаше готов да я прибере, но вместо това притисна окървавения връх до шията на Кролд. — Но зная къде си я скрил. Няма да я изпускам от очи до края на срещата. Опиташ ли да я измъкнеш или да изпратиш още пазачи, ще страдаш. И ако не правиш каквото ти наредя, ще се погрижа и последният мъж от гилдията ми да й се наслади. Където и да си я скрил, ще я намерим. Ясен ли съм?

— Напълно — изхриптя Кролд.

— Задачата ти е лесна — поде Кайла. Трен направи крачка назад и хвърли рапирата върху леглото. — Много скоро в града ще започнат да се стичат наемници. Може би дори вече са започнали. Ще пристигнат и огромни кервани с храна, вино и танцьорки. Обложи ги с данъци. Сериозни данъци.

— Но Трифектата ще…

Джерънд млъкна, осъзнал колко глупаво ще прозвучат думите му. Кайла усети и се засмя.

— Точно това е идеята. Всички наемници ще изискват повече, за да могат да си позволят поскъпналите удоволствия. Второ, ще прокараш закон, забраняващ на повече от петдесет наемници да се събират на едно място, без значение къде.

— Представи го като мярка за запазване на реда — вметна Трен.

— Нека се знае, че самите провинили се наемници ще бъдат глобявани — продължи Кайла. — Нека започнат да се тревожат за собствените си джобове.

— Ще направя каквото мога — настоя Кролд. — Но няма да бъде лесно.

— Трето. И това е най-важното. Сред наемниците на Трифектата има стотици, които не са си плащали данъците. В продължение на години ти си си затварял очите за тази практика. Но вече не.

— Ще се постарая да събера парите.

Трен поклати глава.

— Не ги глобявай, а ги арестувай.

— Да ги арестувам? За какво?

Когато Трен отново посегна към рапирата, Джерънд пребледня.

— Така ще направя. Укриването на данъци е сериозно престъпление. Повечето ще се съгласят да платят глобите, за да не останат затворени. Това достатъчно ли ще е?

— Да — каза Кайла. — Когато събирането приключи, ще оставим жена ти.

— Дори ще дам дума, че никога повече няма да я заплашваме — каза Трен. — Но само ако сътрудничиш. Ясно ли е?

Беше повече от ясно.

Кайла открехна вратата и надникна навън. След като се убеди, че е чисто, тя вдигна сивата си качулка и направи знак на Трен.

На излизане Фелхорн се приведе към креслото и прошепна в ухото на Джерънд:

— Няма да те убия. Ще те прикова на стената на килията, срещу тялото на жена ти. След като ти отрежа клепачите, ще трябва да я гледаш как гние жива. Прокарай законите и се погрижи за налагането им.

Кайла се стрелна навън. Трен я последва.

Най-сетне старицата се успокои достатъчно, за да изслуша момчето. Разбира се, това се случи след проваления й опит отново да го удари с тиган.

— Моля те, изслушай ме — каза юношата. Делисия стоеше до нея, галеше я по ръката и правеше всичко по силите си да я успокои.

— Нахлуваш в дома ми, убиваш човек, скриваш се от войниците и очакваш да стоя да те слушам? — каза бабичката. — Може да си вълче, но си оставаш глупак.

— Бабо! — изхленчи Делисия.

— Добре де. Говори, момче.

— Името му е Хаерн — каза внучка й.

— Хубаво. Хаерн — изсумтя старицата. — Какво искаш да ми кажеш?

— В града Делисия не е в безопасност — рече Хаерн. Той се бе облегнал на вратата на килера. Няколко сухи листа все още бяха полепнали по дрехите му, останали от промъкването в градината. Той стискаше едната от свещите, които Делисия бе запалила. Другата се намираше в ръката на старицата.

— Градът не е безопасен за никого. С какво Делисия е по-различна?

— Трен Фелхорн от Паяковата гилдия нареди убийството на баща й — каза Хаерн. Той не отделяше очи от лицето на старицата. Изглежда се срамуваше да гледа към момичето, но бе прекалено горд, за да се вторачи в земята. — Бях там, когато се случи.

— Искаш да кажеш, че си участвал — каза старицата. — Не съм глупава. Виждам, че носиш гилдийни цветове. Каква роля ти беше отредена? Да се оглеждаш за стражи? Или да преджобиш трупа на клетия й баща, когато зяпачите се оттеглят?