Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Прекалено много го надценяваш. Той остарява. Освен това е далеч от полубога, за когото пияните глупци го смятат. Но щом присъствието ми те плаши, ще си вървя. Освен това съпругата ми е обещала една млада червенокоса, с която да отпразнуваме тридесетия ми рожден ден.

Робърт подбели очи. Съветникът обожаваше да говори за завоеванията си, пресилвайки значително. Това бе любимата му тактика, когато искаше да отвлече вниманието на събеседника си. Но в случая старецът нямаше представа за причината.

— Ние от рода Хаерн не се интересуваме от плътското — каза възрастният човек и се надигна с пресилена гримаса. Джерънд услужливо взе чашата му, за да я напълни. — Просто изникваме насред полята — продължи Робърт. — Чувал ли си звука, когато ботушите ти затънат дълбоко в калта? Това оповестява раждането на пореден Хаерн.

— Чудничко — каза Кролд и му подаде чашата. — Значи ти водиш произхода си от някое благородническо наметало? Или чорапа на някой мъдрец?

— Нищо подобно — отвърна Робърт. — Някой се е облекчил в дупка на полето, от която съм изникнал аз, измокрен и ядосан. А сега ми кажи защо си тук, иначе ще отида при крал Велор и ще му съобщя за собственото си неудовлетворение от липсата на сътрудничество от твоя страна.

Джерънд не изглеждаше смутен от обидата.

— Обожавам червенокосите. Нали знаеш какво се говори за тях? Или пък не, с оглед на казаното преди малко. Много са темпераментни. Но тъй като настояваш да бързам, ще бързам. Дойдох да взема момчето.

— Арон?

Съветникът наля чаша и на себе си и я повдигна в поздрав.

— Кралят реши така, а аз подкрепям мъдрото му решение. Ако разполагаме с момчето, ще принудим Трен да сложи край на досадната си война.

— Да не си си изгубил ума? — попита Робърт. — Искаш да вземеш Арон за заложник? Трен се опитва да сложи край на войната, не да я удължи.

Сега вече осъзнаваше причината за разточените приказки на посетителя си, за начина, по който погледът му бе обхождал цялата стая. Старецът изстина.

— В момента войници обграждат дома ми — отгатна той.

— Уверихме се, че Трен си е отишъл — рече Кролд, пресуши чашата си и се облиза. — Ти си сам. Колкото и да играеш игрички, ти пак си оставаш един Хаерн, който е неспособен да проумее нещата в действителност. Казваш, че Трен не иска да продължава войната си? Грешиш. Той не иска да загуби, така че няма да й позволи да свърши. Но Трифектата никога няма да отстъпи пред него. Никога. Този сблъсък ще свърши единствено след унищожаването на една от страните. На Велдарен няма да му липсват гилдиите на крадците. Но ще можем ли да живеем без храната и удоволствията, които ни осигурява Трифектата?

— На мен калта ми е достатъчна — каза Робърт. — А за теб?

Той замахна с бастуна си. Краят строши чашата и продължи към челото на Кролд. Окървавеният съветник рухна на пода, а старецът бързо се отправи към стаичката. Отвъд входа на дома му вече долитаха викове. С трясък входната врата бе строшена.

Робърт нахлу в малкото помещение. Момчето потръпна от рязката светлина, но веднага скочи на крака, моментално застанало нащрек. Старецът усети тъга, защото осъзна, че няма да има възможност да продължи работата си с толкова даровит ученик.

— Трябва да бягаш. Войниците ще те убият. Отзад има прозорец. Върви!

Никакво колебание. Никакви въпроси. Арон веднага го послуша.

Робърт приседна върху студения под. За един кратък момент бе понечил да вземе догарящата факла, за да я използва като оръжие, но почти веднага се отказа от тази мисъл, защото пламтящата цепеница би се оказала безсилна срещу броните на гвардейците.

Първи в стаичката нахлу едър войник, стиснал меч в едната си ръка и окови в другата.

— Нима кралят е решил отново да се възползва от услугите ми? — попита старецът и се изсмя мрачно.

Джерънд Кролд изникна до войника, притиснал носна кърпичка към главата си. На челото му се бе издигнала цицина.

— Глупав старец — промърмори съветникът и кимна на стража.

Робърт затвори очи, за да не гледа полетелия към главата му удар.

Информацията означаваше пари, а Кайла обожаваше и двете. Тя не бе от най-безшумните крадли и за разлика от мнозина, споделящи дейността й, не умееше да се придвижва из сенките с лекотата на риба във вода. Пръстите й не притежаваха онази убедителна милувка, под която ключалките се предаваха. Но ушите й винаги бяха наострени, а очите й не пропускаха нищо. През досегашния си живот бе узнала, че продаването на информация може да й осигури пари и безопасност… макар че със същата лекота можеше да предизвика и смъртта й. Понякога тайните бяха прекалено опасни за продаване.