Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Юношата не се нуждаеше от втора подкана. А старецът бавно се изправи и пое към вратата.

— Ще се върна — обеща той. Пръстите му бързо докоснаха част от стената. Арон не можа да проследи движението, чу единствено последвало изщракване. Метална поставка бе изскочила от мястото. В нея наставникът прикрепи факлата.

— Благодаря — каза Арон, зарадван от оставането на светлината.

— Ето ти въпрос, над който да размишляваш. Преди осем години баща ти обедини гилдиите. Преди пет години между тях и Трифектата избухна война. Каква е причината за неуспеха на баща ти?

След тези думи ярката светлина на отворената врата погълна стареца.

Трен го чакаше недалеч от вратата. Бе се облегнал на стената на място, което му позволяваше да вижда и двата входа в дневната. Домът бе просторен и добре обзаведен.

— Ти ми каза, че първият урок е най-важен — каза Фелхорн, скръстил ръце пред гърдите си. — Как се справи синът ми?

— Чудесно — отвърна Робърт. — И не го казвам от страх. Не съм се старал да премълчавам от крале, че принцовете им са сополиви лигльовци.

— Аз бих могъл да те нараня много по-зле от кралете — отбеляза Трен, но в подмятането му отсъстваше заплаха.

— Някой път трябва да разгледаш тъмниците на Велор. Но, както казах, синът ти бе интелигентен и възприемчив. Най-важното, той престана да се гневи на затварянето, когато му казах, че това не е наказание. След още няколко факли ще започна да му давам книги.

— Няма ли опасност димът да го задуши? — Трен погледна към вратата на стаичката.

— В тавана има малки процепи — отвърна Робърт, куцукащ към близкото кресло. — Стотици пъти съм използвал стаята, първомайсторе. Не се тревожи. Заради изолирането умът му ще зажаднее за знание. Той ще се научи да го овладява, а аз ще му помогна да го изостри като кинжал. Надявам се, че когато обучението му приключи, Арон ще запомни тази степен на съсредоточеност и ще я пресъздава в по-хаотични условия.

Трен вдигна качулката си и се поклони.

— Ти беше скъп — каза той. — Трифектата обеднява, ние също.

— Крадците винаги ще намерят какво да крадат — злато, бижута или храна.

Очите на Фелхорн леко блеснаха.

— Но си струваше цената — продължи той, поклони се отново и напусна къщата. Сивото му наметало бързо се стопи сред улиците на Велдарен. Робърт захвърли бастуна си и без да накуцва се отправи към другия край на стаята, за да си налее питие. След това отново се настани в креслото и изсумтя доволно.

Бе очаквал да измине повече време, а едва бе успял да преполови чашата си, когато някой потропа двукратно — изглежда в последните години хората ставаха все по-нетърпеливи.

Веднага след това в стаята влезе тъмнокос мъж, чиято коса бе започнала да посивява едва забележимо. Той бе облечен в простовати дрехи, целящи да отклоняват вниманието, макар че усилията им донякъде биваха унищожени от белега върху лицето на носителя. Макар че качулката се опитваше да го скрие, Робърт го бе виждал много пъти и можеше да си го представи. Това бе Джерънд Кролд — човекът, заел неговото място като наставник и доверен съветник на краля.

— Трен остана ли доволен? — осведоми се той, докато се настаняваше срещу домакина.

— Определено — отвърна Робърт с известна нотка раздразнение. — Но мисля, че удовлетворението му би помръкнало, ако бе зърнал кралския съветник да се промъква в дома ми.

— Никой не ме видя — троснато отвърна събеседникът му. — В това съм сигурен.

— Когато става дума за Трен Фелхорн, човек никога не може да бъде сигурен. — Старецът махна с ръка. — На какво дължа посещението ти?

Съветникът кимна към вратата, зад която стоеше Арон.

— Той може ли да ни чува?

— Не, разбира се. Сега отговори на въпроса ми.

Джерънд прокара длан по гладко избръснатото си лице и продължи с по-хладен глас:

— За човек, който живее единствено заради проявената от краля милост, ти си непростимо груб към неговите служители. Трябва ли да прошепна в ухото му колко неотзивчив си в това начинание?

— Шепни колкото си искаш. Не ме е страх от дребния лигльо. Той се плаши от собствената си сянка и подскача до тавана при всяка гръмотевица.

Кролд присви очи.

— Опасни думи, старче. Няма да старееш още дълго, ако продължаваш да се изказваш с подобна безразсъдност.

— Животът ми така или иначе наближава края си — отвърна Робърт и допи чашата си. — Седнал съм да заговорнича зад гърба на Трен Фелхорн. Така или иначе съм мъртвец.

Джерънд се изсмя.