Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Рандит повдигна качулката си и се отправи към тайната врата. Трен го наблюдаваше мълчаливо, с треперещи ръце. Но трепереше не заради отровата.

— Бъди внимателен — каза накрая Фелхорн, вкаменил лицето си. — Всяка постъпка носи последици.

Младежът не показа да е доловил заплахата.

— Ще изпратя Зенке — отвърна Рандит. — Той ще те пази, докато Арон се върне с магьосника.

С тези думи той излезе. Останал сам, Трен стовари длан върху масата и изруга. Пред очите му минаваха всички онези часове, които бе заделил за подготовката на Рандит — разговорите, тренировките и уроците — всичко това, целящо да подготви достоен наследник за Паяковата гилдия.

Всичко това е било напразно.

Вратата се отвори с изщракване. Трен очакваше да види магьосника или Рандит, завръщащ се, за да заглади рязкото си напускане. Вместо това в стаята пристъпи нисък мъж, привързал черна кърпа пред лицето си.

— Не бягай — каза непознатият.

Трен грабна меча си и отрази първите две атаки на вражеския кинжал. След това се опита да контраатакува, който опит се оказа плачевен. Погледът му още не се бе изчистил напълно, а мускулите му не бяха в състояние да се възползват от обичайната си бързина. Груб удар изби оръжието от ръката му. Трен отстъпи назад с опит изненадващо да блъсне стола към нападателя си. Убиецът не се впечатли, а изрита Фелхорн в коляното. Падайки, мъжът се извъртя. Отказваше да умре, наръган в гръб.

— Леон ти изпраща поздрави — рече асасинът, повдигнал кинжал за последен замах.

Неочаквано той се сгърчи, а очите му се разшириха. Кинжалът се отрони от ръката му. Самият нападател го последва миг по-късно. Зад него стоеше Арон, стиснал окървавен меч. Трен удивено наблюдаваше как малкият му син коленичи. Детето държеше меча върху дланите си и го протягаше към него. Кръвта от острието се стичаше по малките китки.

— Мечът ти — каза Арон.

— Как… Защо се върна? — попита Трен.

— Той се криеше — отвърна момчето, все така тихо. Не звучеше разстроено. — Изчакваше да останеш сам. Затова аз останах да дебна него.

Трен почувства как краищата на устата му трепват и прие оръжието си. Насреща му стоеше момче, което прекарваше дните си в четене под леглото и криене из гардеробите, на чиято мекушавост брат му се присмиваше. Момче, което никога не се защитаваше, когато бъдеше принудено да се бие; което никога не повишаваше гневно глас.

Момче, което бе убило човек на осемгодишна възраст.

— Зная, че си умен — каза Трен. — Но животът, който ние живеем, е заплетен, оставил ни сред лъжци и предатели. Трябва да се доверяваш на инстинктите си и да се научиш да се вслушваш не само в това, което е казано, но и в онова, което бива премълчано. Можеш ли да сториш това? Можеш ли да гледаш на останалите като на елементи от игра и да осъзнаваш какво трябва да бъде сторено, синко?

Арон го погледна, несмутен от кръвта по баща си.

— Мога.

— Добре. Тогава остани да чакаш с мен. Рандит скоро ще се върне.

Десет минути по-късно вратата проскърца.

— Татко? — попита младежът, пристъпвайки вътре. Следваше го Зенке, дясната ръка на Трен. Въпросният бе малко по-възрастен от Рандит, с добре оформена руса брада. В десницата си стискаше боздуган. И двамата се втренчиха в трупа, проснат на пода, наръган в гърба.

— Той те изчакваше да си идеш — обади се Трен от стола си, който бе поставил директно срещу вратата.

— Къде? — попита Рандит. Сетне погледна към Арон. — И защо той е още тук?

Трен поклати глава.

— Ти не разбираш, Рандит. Нарушаваш заповедите ми, но не заради разбиране, а заради арогантност. Отнасяш се към враговете ни с презрение, вместо с почитта, която се полага на заплахата им. И, което е най-лошо, излагаш живота ми на риск.

Фелхорн погледна към Арон, после върна погледа си върху Рандит.

— Прекалено много грешки — заключи той. — Прекалено много.

Сетне зачака. С надежда.

Арон пристъпи към брат си. Сините му очи бяха спокойни. С едничко плавно движение той сграбчи кинжала на Рандит, изтегли го и го заби до дръжката в гърдите му. Зенке неволно направи крачка назад, втрещен, но прояви достатъчно разумност, за да не каже нищо. А детето изтегли кинжала, обърна се и го поднесе на баща си.

Трен се изправи от стола си и отпусна ръка върху рамото му.

— Справи се добре, синко — каза той. — Наследнико.

— Благодаря — прошепна насълзеният Арон. Той се поклони ниско. Зад него тялото на брат му продължаваше да кърви върху пода.