Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Арон беше сам.

Стените на помещението бяха обикновени голи дъски. Подът не бе покрит с килим. Отсъстваха прозорци, имаше една-единствена врата, заключена отвън. Тишината бе потискаща, накъсвана от неравномерното му покашляне. В отсрещния ъгъл стоеше ведро, в което да се облекчава. След първия ден миризмата бе престанала да го безпокои.

Новият му наставник му бе заръчал само едно: да изчаква. Бе му връчил мях с вода, но не и храна или разписание. Липсата на четиво беше особено мъчителна, защото пораждаше скука. Въпросната скука бе много по-лоша от постоянните крясъци и удари на предишния учител — Гъс Сприхавия. Сред гилдията се мълвеше, че Трен лично му ударил тридесет камшика след приключването на обучението. Арон се надяваше, че настоящият му наставник ще бъде направо убит. От всички учители, които се бяха занимавали с него през последните пет години, Робърт Хаерн се очертаваше като най-жесток.

Името бе единственото, което Арон знаеше за него. Наставникът бе жилав възрастен мъж, който имаше навика да замята сивата си брада назад. И носеше бастун.

Арон никога не бе ненавиждал усамотението. В началото идеята за няколко часа в мрака не бе го притеснила. Още от малък той бе обожавал да се слива със сенките, за да наблюдава живота на околните.

Но сега? След като бе прекарал неизброими часове, може би дори дни, дори и с неговата слабост към тишината и спокойствието…

Тогава Арон установи, че е разбрал замисъла на наставника си.

Той се приближи до вратата, коленичи пред нея и пъхна пръсти под нея. След като бе затворил новия си обучаем, наставникът бе притиснал парцал към прага на вратата, за да затули и малката ивица светлина. По-рано юношата не бе го измествал, за да не ядоса новия си учител. Но сега не го беше грижа. Целта на това затваряне бе да го накара да проговори, да копнее за разговор. Който и да беше този Робърт Хаерн, Трен несъмнено го бе наел с тази цел.

— Пусни ме да изляза.

Думите прозвучаха в дрезгав шепот, който сепна Арон — той бе възнамерявал да изкрещи. Наистина ли бе толкова стеснителен?

— Казах да ме пуснеш — кресна той.

Вратата се отвори. Светлината прободе очите му. Наставникът прекрачи прага и затвори вратата. В едната си ръка възрастният мъж стискаше факла, а в другата носеше книга. Усмивката му бе отчасти скрита зад брадата.

— Отлично — каза Робърт. — Само двама от учениците ми са изкарвали по-дълго, но и двамата имаха повече мускули, отколкото разум. — Гласът му бе дълбок и ясен, прогърмяващ из дребното помещение.

— Зная какво се опитваш да направиш — каза Арон.

— Какво каза? — попита старецът. — Говори по-високо, момче. От тридесет години слухът ми вече не е младежки.

— Казах, че зная какво се опитваш да направиш.

Робърт се засмя.

— Нима? Да знаеш и да предотвратиш са две различни неща. Възможно е да знаеш за приближаващ се удар, но значи ли това, че ще успееш да го спреш? Баща ти ми спомена за обучението, което си преминал, така че в твоя случай отговорът е по-скоро утвърдителен.

Започнал да привиква към светлината на факлата, Арон се оттегли в ъгъла. Без мрака се чувстваше гол и беззащитен. Погледът му попадна върху ведрото. Прониза го неочакван срам. Но старецът не показваше да се притеснява от миризмата.

— Кой си ти? — попита младежът, слагайки край на повече от минута мълчание.

— Казвам се Робърт Хаерн. Представих ти се, когато те доведох тук.

— Това не ми говори нищо. Кой си ти?

За миг сбръчканото лице изрази веселие, чийто смисъл Арон не можеше да разтълкува.

— Много добре. Някога бях наставник на крал Едуин Велор, но впоследствие той започна да се отегчава от моите… коригирания.

— Коригирания. — Това потвърждаваше Ароновата догадка. — И този престой в тъмното целеше да коригира прекомерното ми мълчание.

Този път Робърт го изненада с реакцията си — старецът изглеждаше шокиран.

— Небеса, момче, нищо подобно. Бе ми казано за мълчаливостта ти, но не с тази цел баща ти ме нае. Тази тъмна стая е урок, за който се надявам, че скоро ще разбереш. Ти си се научил да боравиш с меч и да се промъкваш през сенките. А аз се придвижвам с бастун, който вдига не по-малко шум от старите ми кости. Какво би било моето предназначение?

Арон обви ръце около себе си. Не можеше да определи момента от денонощието, но в стаята беше студено, а той нямаше дори одеяло.

— Да ме учиш.

— Това е изтъкване на очевадното. На какво да те науча?