Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Всяка друга крадла би предала предводителя си. Но не и Велиана.

— Джеймс ме е спасявал десетки пъти. Или ме убивай, или ме пусни. Няма да го предам и да му забия нож в гърба.

Трен въздъхна.

— Жалко. Няма да те убия, Велиана. Това не влиза в сделката. Гилеас поиска теб в замяна на информацията. Нямах намерение да му плащам, но пък и не очаквах, че ти ще откажеш позицията, която ти предложих.

Тръпките на погнуса плъзнаха по целия й гръбнак. Сега й стана ясно защо я бяха съблекли. Някой дори се беше погрижил за раната в рамото й. Тя затвори очи, за да прогони спомена за грозните черни зъби, неестественото лице и противно ловките пръсти. Беше близо до промяната на решението си.

Фелхорн я наблюдаваше мълчаливо, очевидно осъзнаващ вътрешната й борба. Но когато чакането му не се увенча с успех, той се обърна с гръб.

— Запомни, Арон — каза той. — Нещата никога няма да се развиват според замисъла ти. Бъди готов за всичко и бъди склонен да пожертваш всичко, дори красотата.

Сега Велиана можа да види, че до Трен действително е застанало момче. Сините му очи се взираха в нея с някакъв неразбираем поглед. Юношеското лице също не издаваше нищо. Тогава то изрече думите, които определиха съдбата му.

— Да, татко — отвърна момчето.

Ако Гилеас не отнемеше живота й, тя щеше да отмъсти. Не на самия Трен, не директно. Тя не би имала шанс срещу неговия опит. Но момчето, безценния наследник — него можеше да убие. Него можеше да накара да страда. Може би тогава и то щеше да почувства същата влудяваща безпомощност, която Велиана изпитваше в момента.

Арон взе едната факла, а Уил другата. Тримата се отдалечиха към западната порта. Отблясъкът на огъня бързо изчезна. Под светлината на звездите тя ги видя да се разминават с куцукащ силует. Отправен към нея.

Не й се искаше да мисли какво щяха да причинят на Джеймс. Тя бе единствената им надежда за лесното присъединяване на гилдията му. Какво ли щяха да направят сега? Може би щяха да унищожат Пепелта. А може би нямаше да сторят нищо, останалите гилдии се справяха достатъчно добре.

Велиана започна да се мята във веригите. Първоначално те бяха служили като място за екзекуция, където осъдените да бъдат разкъсвани от вълци и койоти. Макар и страховити, тези наказания бяха прекалено разтеглени и непредвидими. Затова преди петдесет години тогавашният владетел от династията Велор бе наредил замяната на тези присъди с показни обезглавявания на стълбите пред двореца. По-бързо, по-кърваво и много по-удобно за наблюдаване. Тези вериги бяха много стари, може би някоя от тях щеше да се строши под опъна.

Но нищо подобно не се случи.

С периферното си зрение тя можеше да види оковите, стегнали китките й. Черна стомана, чиста и излъскана. Трен бе донесъл собствени вериги. Разбира се. Фелхорн не би допуснал подобна грешка.

Гилеас се приближаваше: дебела сянка, плъзгаща се край стената, много по-страховита от което и да е било от чудовищата, населяващи историите.

— Моля ви, богове — прошепна тя. — Измъкнете ме. Няма значение кой от вас ще ме чуе. Готова съм да сторя всичко, само ме измъкнете.

Китките й започнаха да кървят заради мятанията й. Не плачи , нареди си тя. Не започвай да плачеш. Не започвай.

— Здравей, момиче — прошепна Червея в ухото й.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Не, не, не — продължи той. — Недей да плачеш.

— Върви на майната си — просъска Велиана в отговор.

Гилеас се засмя, необезпокоен. Тя бе окована и безпомощна, а той разполагаше с цяла нощ.

— Нищо лично — обясни той, допрял върха на кинжала до дясната й вежда. — Ще изцедя Джерънд и короната от цялото злато, което мога, а после ще издоя Трен и компанията му. Ще насъскам плъховете едни срещу други, а аз ще богатея на техен гръб.

Червея усили натиска зад острието. Около горния й клепач започна да се стича кръв. Велиана премигна.

— Цяла нощ — каза той и бавно премести кинжала надолу. — Цялата нощ е моя.

Гилеас разсече веждата, клепача и самото око. Тя изпищя.

Той притисна устата си върху нейната, за да се опие от писъка й. Миризмата му я облъхна едновременно с допира на езика му — слузест, мазен, топъл. Велиана повърна в устата му. Червея изпи и това. След това отдръпна глава и се усмихна.

А в следващия момент отхвърча встрани, отнесъл ритник в главата. Едва сблъсъкът със стената спря търкалянето му.

Пред Велиана стоеше жена, обвита в черно и лилаво. В ръката си тя стискаше назъбен кинжал. Непознатата допря свободната си ръка върху цепнатината в лицето на Велиана и нежно я обгърна с пръсти. Кръвта се стичаше по тъканта, обвила ръката, но не потъваше.