Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Какво я бе прихванало? Този живот не беше за нея. Тя продаваше информация, като шпионираше. Защо бе решила, че може да стои редом до някой като Трен Фелхорн?

Кръвта от трите тела продължаваше да се разстила по пода. Власт. Това ли е властта, която търсех?

— Жестоко е, но това е животът, който сме си избрали — каза Велиана и отпусна ръка върху рамото й.

Кайла си помисли за всички жертви, които бе направила, за да се сдобие с тази позиция. След тази нощ тя щеше да се сдобие с пълното благоразположение на Трен. Почти щеше да се превърне в кралица.

Но когато погледна към Велиана и видя искреното съчувствие в очите й, решителността на Кайла угасна. Тази жена се бе сражавала редом с нея и на практика бе спасила живота й при експлозията. А в замяна…

— Трен иска да те убием — прошепна Кайла.

По белязаното лице пробяга сянка.

— Какво?

— Когато приключим с войниците, трябва да помогнем на Ястребите да унищожат цялата ви гилдия. Трябва да бягаш веднага.

— Но ние отстъпихме — каза Велиана. — Предоставихме му онова, което той искаше.

— Няма значение. Джеймс се е възпротивил веднъж. Възможно е да го стори отново. Тази нощ Трен трябва да възтържествува напълно, не разбираш ли? Не само над Трифектата, а и над всички останали. Той дори замисля да убие краля. На следващия ден Велдарен ще бъде негов.

Велиана затръшна вратата на спалнята и се извърна към Кайла.

— В такъв случай ни остава малко време. Къде трябва да изчакват сигнала хората ти?

Кайла поклати глава:

— Ястребите трябва да започнат. Ние просто не трябва да се пречкаме и да им помогнем при нужда.

Велиана изруга.

— Трябва да предупредя Джеймс. Да го изведа!

— Вече е прекалено късно. Не чуваш ли?

Червенокосата жена се заслуша. Лицето й пребледня — действително, виковете все още продължаваха. В началото бе помислила, че това са оставащите стражи и слуги. Но крясъците бяха прекалено много и прекалено разпръснати. Ястребите се бяха нахвърлили срещу Пепелявата гилдия, без милост и без предупреждение.

— Ти ни въведе в този капан — каза Велиана и започна да се приближава към Кайла. — И всичко това заради онзи самовлюбен глупак Трен. Ще го накарам да си плати… Синът му. Къде е синът му?

— Арон? — Кайла направи крачка назад и отпусна ръка върху колана с кинжалите си. Велиана изтегли своя нож и го насочи към врата й.

— Ти знаеш плановете му. Може да не съм достатъчно опитна, за да убия Трен, но мога да убия сина му. Това определено ще причини болка на иначе изсъхналото му сърце. Къде е Арон?

Кайла се поколеба за миг. За човек с бързината на Велиана това се оказа повече от достатъчно. Последната се хвърли встрани, избягвайки запратения кинжал, и изрита другата жена в главата. В следващия миг острието се оказа притиснато към шията на Кайла.

— Гилдията ми умира — процеди Велиана, привела глава досами лицето й. — Нямам какво да губя. Ако не ми кажеш, ще сторя с теб това, което бе причинено на мен.

Раненото око бе грозно и червено. Кайла ужасено се вторачи в безцветната зеница. Кинжалът на Велиана бавно се отдръпна от врата и започна да се издига по лявата буза.

— Отпратих го — каза чернокосата. — Той ни наблюдаваше, затова го накарах да обещае, че ще ни остави. Арон се е обърнал срещу баща си. Иска да сложи край на всичко това, но е още дете. Глупаво дете.

Докато размишляваше, Велиана остави кинжала притиснат.

— Излъгал те е — прошепна тя. — Точно като баща си, ще обещае едно, но ще стори друго. Той е в имението на Леон Кънингтън. Трябва да е там.

Велиана се изправи и бавно се отдръпна, без да откъсва очи от Кайла.

— Ти ме предупреди. Заради това те оставям да живееш.

— Арон не е направил нищо лошо — каза Кайла. — Имаш основания да мразиш Паяковата гилдия, но не и сина на нейния първомайстор. Той е невинен.

— Тя също беше невинна. — Велиана посочи към тялото на мъртвото девойче.

След като притисна ухо до вратата и се увери, че коридорът е пуст, червенокосата изхвърча навън и побягна.

Кайла се изправи на колене и разтри врата си. Загледана в телата край себе си, тя се зачуди как бе паднала толкова ниско. Бе искала сносна сума пари, но Трен й бе позволил да вкуси от властта. И дори бе загатнал за нещо много повече. Сега подът на дома бе потъмнял от кръв, за което бе виновна тя.

Сякаш призован от мислите й, Трен Фелхорн прекрачи в стаята и се огледа. Колко ли време бе минало?

— Пепелявата гилдия вече е минало — безстрастно каза той и огледа трите трупа. — Какво става тук, Кайла? Изправи се. Ти не си някаква долнопробна курва, за да коленичиш така.