Дэвид Далглиш - Танц с плащове

След като иглите бяха поставени, инквизиторите разделиха труда си. Един взе малки клещи, с които да отделя ноктите на ръцете. Втори използваше тънки гвоздеи, които да забива в обезноктените места. Трети бе взел чук, с който вбиваше гвоздеите по-навътре. При всеки удар тялото на Уил потръпваше и се мяташе.

— Като изкуство — промърмори Синрик. — Произведение на изкуството.

Ръцете на Трен се тресяха, но той отказваше да отмести поглед. По някакъв начин Уил се бе оказал заловен, а той не бе го потърсил. Можеше да е спасил най-доверения си човек, да му спести тази агония. Стотици зяпачи ликуваха и крещяха одобрително в отговор на всяко негово стенание. Двама от мъчителите хванаха по два от пръстите на краката и с помощта на малки клещи ги извиха под прав ъгъл. Фелхорн гледаше как Уил Кървавия, най-силният и най-жесток член на гилдията му, ридае като дете.

А мъчителите дори не бяха започнали да го режат. Нищожни капки кръв се стичаха от пръстите му и капеха върху дървената сцена.

Когато инквизиторите разкъсаха набедрената препаска и насочиха иглите и клещите си към слабините на пленника, Фелхорн каза:

— Промяна в плана.

Лицето му бе застинало в ледена маска на гняв, която саждите не съумяваха да скрият. Без да се прикрива от околните, Трен протегна пръст към Леон.

— Той е мой.

Синрик неволно потръпна заради студените нотки в гласа му.

— Каквото и да става, дебелият копелдак е мой. Засадата на Гемкрофт оставям на теб.

Синрик се обърна и започна да си проправя път към задните редици на тълпата. Нямаше намерение да гледа повече.

Трен стискаше юмруци, отказващ да прояви слабост. Никоя гледка нямаше да се окаже непосилна за него. Той се взираше в очите на Уил с надеждата, че поне за миг погледите им ще се докоснат. Фелхорн искаше осъденият да разчете предстоящата смърт, която щеше да споходи Леон, да види яростта и да разбере, че никой, дори и един от членовете на Трифектата, не би могъл да я избегне.

След двадесет минути мъчителите извадиха ножовете си. След още десет минути Уил умря. Тълпата ликуваше гръмовно, развълнувана от видяното. Овациите гръмнаха особено оглушително, когато главата на убития отскочи от платформата. Един от зяпачите я ритна високо, изключително доволен от постъпката си. Друг победоносно я издигна високо над себе си. Точно преди да напусне тълпата, Трен промуши последния в гръб и изчезна — преди някой да е осъзнал, че мъжът е рухнал не заради препиване.

Сред толкова много коли, отправили се отвъд стените на града, Хаерн лесно си набави храна. През цялото време не бе свалил маската от лицето си — чувстваше се удобно единствено с нея.

След това той се отправи към главното скривалище на Паяковата гилдия. Тъй като крадците много скоро щяха да се отправят към едно място, трябваше му да последва само един от членовете, за да намери всички останали. Хаерн пропълзя през прозореца на къща, разположена срещу един от домовете, свързани с подземните тунели.

За щастие стопаните не си бяха у дома, най-вероятно оттеглили се на празненството. Юношата грабна няколко възглавници и ги хвърли на пода. След нахранването бе започнала да го преследва умора.

Преди да затвори очи, той отправи кратка молитва — против сънища. Но тя не помогна. Хаерн сънува Лъва, гневно ръмжащ насреща му. Събуди се плувнал в студена пот. Раните от рева се бяха отворили отново. Юношата ги превърза с ивици, които накъса от възможно най-захабената риза в дома. Дори и тогава се чувстваше гузен. Стопаните на дома щяха да го сметнат за изключително чудат взломаджия.

Вън слънцето се бе доближило до залеза си. Същинските действия щяха да се случат след смрачаване.

Хаерн се надигна, протегна се и зачака. След час скука, когато момчето бе започнало да мисли за промяна на позицията, трима мъже в сиви плащове излязоха през предната врата и с бърза крачка се отправиха на север.

Юношата не си направи труда да слиза на долния етаж. Той открехна прозореца, изпълзя навън и се стрелна из покривите. Къщите бяха разположени достатъчно близо, за да му позволят бързо и незабелязано напредване. За момент му се прииска да бе запазил ритуалния кинжал. Не му харесваше да остане невъоръжен, когато стане време за действие. Трябваше да се въоръжи, и то бързо.

Тримата крадци се стараеха да отбягват главните улици и непрекъснато лъкатушеха. Хаерн се усмихна. Ако бе тръгнал да ги преследва по земята, щеше да се затрудни. Настоящият му път му позволяваше да напредва по права линия. И дори можеше да отгатне накъде са се отправили. Имението на Гемкрофт.