Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Алиса се усмихна. Толкова й беше втръснало да бъде нечия играчка. Хубаво беше най-накрая да придобие контрол. В далечината долетяха няколко задавени вика.

— Знаех, че ще кажеш това — рече тя. — Дори и да ми беше обещал, не бих повярвала. Ти си лъжец, като всички от рода Кул. Беше непростимо глупаво от моя страна да вярвам толкова дълго. Дай ми онова, което ми се полага, Тео, и аз ще спазя думата си.

— Нима? Само защото…

Неочаквано той се хвърли към нея и замахна, за да изблъска кинжала й.

Алиса избегна ръката му, пристъпи напред и стовари лакът в гърлото му.

Задавен, Тео рухна обратно на стола си. Ножът му падна на земята.

— Обучението, което съм получила, е достатъчно, за да се справя с човек като теб. Ослушай се, Тео. Огледай се.

Разнесоха се нови викове, този път долетели от по-близо. Входното платнище бе отметнато. Вътре пристъпи Зуса. Прясна кръв покриваше платнените й ивици. В ръката си, протегната в даряване, тя стискаше главата на Йорен Кул.

— Много добре — усмихна се Алиса. Тъй като оставащите наемници бяха започнали да тичат към платнището, тя притисна върха на кинжала си към шията на Тео и се обърна към тях. — Ако някой от вас прекрачи прага, той умира.

Кул леко кимна, за да потвърди думите й.

Въпреки окъсаната рокля и недопустимата коса, Алиса отново се чувстваше самоуверена. И определено усещаше, че е станала по-силна и по-разумна от онова гневно девойче, което баща й бе захвърлил в подземието.

— Очакваме нарежданията ви, лейди Гемкрофт — рече Зуса.

Алиса отново погледна към Тео и се усмихна още по-широко.

— Наемниците са верни единствено на златото — каза му тя.

След това младата жена заби острието в гърлото му. С това умря и втората надежда на наемниците да си получат парите. Не им трябваше много време, за да пренасочат лоялността си.

— Вече разполагаш с хора — каза безликата и пристъпи до Алиса.

— Благодарение на теб — отвърна другата жена, взе ръката й и я целуна, докато правеше реверанс.

Зуса усмихна красивото си лице и се поклони на свой ред.

Краищата на огромното сборище бяха заети от наемници и бедни.

Трен бе възнамерявал да си послужи с по-изчерпателна дегизировка от спусната качулка, нацапано лице и престорено накуцване, но впоследствие бе размислил. Сред стотиците лица, които сновяха наоколо, той трябваше да използва съвсем нищожна част от уменията си.

Дори и ако захвърлеше дрехите си и тръгнеше гол, никой не би му обърнал внимание — навсякъде около него бяха налягали тела. Курвите определено щяха да запомнят този ден. Дори и най-грозните от тях стискаха сребърни монети.

В основата на двата хълма паркираните коли оформяха импровизирана стена. В пролуките между тях дежуреха наемници. Фелхорн не се отправи натам, а вместо това се смеси с тълпата, която се навърташе наоколо с надеждата да зърне (и докопа) нещо от по-висшия кръг празненства. Недалеч се издигаше набързо скована дървена платформа, охранявана от двама от войниците на Леон. Предназначението й бе неизвестно на Трен — може би бе заделена за изпълнението на някакви безсрамни еротични танци. Но не с намерението да узнава бе застанал тук. На това място щеше да се срещне с предводителя на Вълчата гилдия.

Търпението му наближаваше края си, когато мъж със сива риза и кафяво наметало се приближи към него.

— Като за хром стоиш читаво — отбеляза той.

— Коляното не обича да се прегъва — отговори Трен с престорен акцент. — С какво право питаш?

— С правото на вълк — ухили се мъжът. Маскировката не бе прикрила умишлено заострените зъби.

— Твоята дегизировка е по-добра от моята — рече Фелхорн.

— Нормално, нали трябваше да стоя тук по-дълго — отвърна Синрик, предводител на Вълците. Сивата му коса бе боядисана в кестеняво. Мръсотията по лицето му скриваше ритуалните белези и бледата кожа.

За момент и двамата замълчаха, загледани към върха на хълма. Не усетиха слухтящи уши, затова продължиха разговора си.

— Размесил съм тридесет души сред тълпите — каза Синрик. — Те изчакват воя ми. Преброих стражите, без онези из външния кръг. Над четиристотин защитават високия хълм, още двеста охраняват другия. Нашите нокти са остри, но не могат да разсекат стоманата на броните им. Надявам се да имаш по-добър план.

Трен кимна. Думите на събеседника не го изненадаха.

— Планът вече е задействан, вълко. Няма да ги нападнем тук. Хората ти само ще отвлекат вниманието.