Дэвид Далглиш - Танц с плащове

— Достатъчно. Миналото не може да се променя. Знаех, че каквито и усилия да полагам, планът би достигнал до Трифектата. Това беше целта на мнимия замисъл. Няма да нападаме по време на празненството, особено когато са се събрали извън града. Без стени, сенки и отрова, ние сме само шепа деца.

— Твоите паячета може и да са деца, но моите ястреби проливат кръв като мъже — рече Кадиш.

— И какъв е истинският план? — поинтересува се Гарт. — Пак ще получа възможност да извия някой и друг врат, нали?

— Домовете им са празни — започна да се усмихва Трен. — Те са отвели по-голямата част от наемниците и слугите си. Точно сега ще ударим ние. Ще се разделим. Половината ще нападнат имението на Кънингтън, а останалите ще се заемат с дома на Гемкрофт. Убийте всички, които са останали вътре. Всички. Тогава ще заложим капана си. Когато първенците на Трифектата се върнат, ще ги нападнем от прозорците и покривите на собствените им домове. А когато стане време да бягаме, ще подпалим именията им. Тази нощ те ще страдат неимоверно. Ако извадим късмет, може да убием Леон или Мейнард.

Фелхорн се вглеждаше в очите на всеки от присъстващите, за да прецени отдадеността им. Макар все още да изглеждаха разгневени заради измамата му, жестокостта на същинския замисъл бе разпалила жаждата им за кръв. Пет години бяха много време. Неочаквано вероятният край на войната изникваше пред тях.

— Как ще се разделим? — попита накрая Кадиш Вел.

— Ястребите и Пепелявите ще се заемат с Гемкрофт. Змиите и Сенките ще се погрижат за Кънингтън.

— Ами вие? — попита Джеймс.

— Моите хора ще се разпръснат сред вас — каза Фелхорн. — По този начин ще проявя безпристрастие. Що се отнася до мен самия… Това вече си е моя работа.

— Не можеш да ни изпращаш заедно с Ястребите — възрази Велиана. Избухването й привлече гневните погледи на Джеймс и Кадиш.

— Твоето присъствие ще направи нещата още по-интересни — каза й Кадиш.

— Без спорове, без дрязги и без предателства. Тази вечер ще сложим точка — рече Трен. — Ясно ли е?

Всички се съгласиха неохотно.

— Ще смажа рода Кънингтън — каза Гарт. Той изглеждаше изключително щастлив.

— Изчакайте слънцето да се спусне под стените — нареди Фелхорн. — Движете се съгласувано и тихо. След като заемем позиции, ще ни се наложи да чакаме. Убийте всички, които се върнат преждевременно, и изчакайте приближаването на главните сили, преди да се разкриете. И, каквото и да става, погрижете се домовете да пламнат в нужното време.

Предводителите се пръснаха в различни посоки. Пристигналите последни Джеймс и Велиана си тръгнаха най-накрая.

— Хората му ще се смесят сред нас, а самият той скри целта си — каза Велиана. — Няма как да го предадем, без да предадем и останалите гилдии. Сега или трябва да следваме замисъла, или да се превърнем във врагове на цял Велдарен.

— Виждаш, че Трен Фелхорн не е глупак — рече Джеймс. — А за другото си права. Няма как да преместим засадата си вътре в града. Дори и да можехме, не знаем къде ще се намира той. Оставихме се да ни заблуди. Знаех си, че онзи план е прекалено прост и глупав.

— Тогава ще трябва да се доверим на истинския. — Тя отпусна ръка върху рамото му.

— Този ден принадлежи на Фелхорн. Да се надяваме, че в края му ще останем живи.

При завръщането в лагера Алиса крачеше пред Зуса, за да улесни влизането им. Повечето от часовите се взираха в лицето на последната, привлечени от красотата й. Но същевременно бяха ужасени от уменията й.

— Алиса! — извика Йорен, когато я видя. Той едва не се препъна в някакво котле, блъсна един наемник и се затича към нея, за да я притисне в прегръдките си и да обсипе с целувки лицето й. Младата жена се отпусна в обятията му и отвърна на целувките. След миг младият Кул се отдръпна. Тогава забеляза лицето на Зуса.

— В името на Карак, момиче, къде са ивиците ти?

Жената направи крачка назад и скръсти ръце.

— Няма ги. Защо те е грижа?

Йорен не знаеше как да отговори. Той сви рамене и взе ръцете на Алиса.

— Ела. Татко много ще се зарадва да те види. Какво стана с тъмния паладин? Успяхте ли да му избягате?

— Зуса го уби — каза Алиса. Тримата се отправиха към голямата шатра.

— Така ли? — Той погледна назад към Зуса. — Понякога изпитвах колебания заради решението си да ви наема. Но излиза, че вие трите си струвате златото и обещаната земя.

— Вече не сме три — отвърна тя. Алиса долови тъгата в гласа й, но Йорен не обърна внимание, а продължаваше да дърдори, вече обърнат към годеницата си: