Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Разочарован, сивоплащият прибра единия си меч и използва другия, за да отвори сандъка. Под пропукалия капак изникнаха три зеблени чувала. Хаерн провери съдържанието им: и трите пъти от ръката му покапваха златни монети, носещи знака на семейство Гемкрофт.

Интересно.

— Моля те, не ме убивай — примоли се младият крадец. Крайниците му бяха покрити с рани, които определено бяха болезнени, но не заплашваха живота му. Те само щяха да попречат на бягството му.

Докато нарамваше чувалите, Хаерн притисна върха на меча към шията му.

— Те ще те питат защо си оцелял.

На това крадецът не можа да отговори, а само изхленчи. Хаерн поклати глава. Какво падение за гилдията на Змиите… но пък всички гилдии изпитваха затруднения след онази кървава нощ, провела се преди пет години.

Трен Фелхорн, живата легенда, не бе успял да доведе до успех амбициозния си план. Този провал бе нанесъл сериозен удар на подземния свят.

Трен… Баща му…

— Кажи им, че имаш съобщение — каза Хаерн. — Кажи им, че аз бдя.

— Над кого?

Хаерн потопи върха на меча си в кръвта му.

— Те знаят — каза той, преди да изчезне. След себе си остави око, очертано в земята — с кръв вместо мастило и с метал вместо перо.

Хаерн не се отдалечи много. Трябваше да извлачи чувалите върху покрива един по един, но щом се озова там, вече не изпитваше припряност. Години наред покривите го бяха приютявали.

Той се отправи на запад, успоредно на главната улица. Тамошните пазари все още стояха празни. Хаерн тръшна чувалите, легна и зачака.

Събуди го усилваща се глъчка. Гладът му също се бе разбудил, но на него младежът не обърна внимание. Гладът, подобно на самотата и болката, представляваше негов постоянен спътник.

Но не и приятел.

— Вървете в по-добри ръце — обърна се Хаерн към съдържанието на първия чувал със злато, а сетне замахна с острие.

Монетите се разляха. Той започна да ги разхвърля към претъпканите улици. Когато този чувал се изпразни, последваха го останалите два.

Струпаните жители се сражаваха за отскачащите от тела и сергии монети. Само неколцина си направиха труда да погледнат нагоре — онези, които бяха прекалено стари или слаби, за да се включат в ожесточената борба.

— Стражителя! — извика някой. — Стражителя е тук!

Усмихнат в отговор на вика, Хаерн се отправи на юг. За себе си не бе задържал и една монетка.

Бяха нужни пет години, но в един момент Алиса Гемкрофт бе започнала да разбира параноята на покойния си баща. Гозбите, положени пред нея, ухаеха великолепно — свинско месо с печени ябълки — а апетитът й си оставаше апатичен.

— Мога да накарам някой от слугите да опита храната, ако желаете — каза съветникът й, мъж на име Бертрам, който дълги години бе служил вярно на баща й. — Или самият аз.

— Не. — Алиса намести един кичур зад лявото си ухо. — Няма да се наложи. Нищо няма да ми стане, ако пропусна едно ядене.

Бертрам се навъси. Тя мразеше това — той се държеше като неин дядо или загрижен ментор.

Миналата нощ двама от слугите бяха умрели над чиниите си. И макар че подозираните продукти и храни бяха унищожени, а подозираните за отровителството — екзекутирани, споменът отказваше да напусне съзнанието на Алиса. Преди да умрат, двамата бяха повръщали мъчително, с отвратително поморавели лица…

Тя щракна с пръсти. Изчакващите наоколо слуги се заеха да отсервират.

Стомахът й къркореше, отделен от апетита, но жената се почувства по-добре, когато храната изчезна от погледа й. Поне сега можеше да размишлява на спокойствие, без да се притеснява от някакви притаили се отрови. Бертрам посочи към стола до нея. Алиса кимна в разрешение.

— Зная, че времената са далеч от спокойни — поде той, докато се настаняваше, — но не бива да позволяваме на страха да контролира живота ни. Знаете, че гилдиите не са спирали да копнеят за тази победа.

— Скоро ще станат пет години от Кървавия Златоливник — каза Алиса. Златоливник се наричаше нощта, в която първенците на Трифектата, трите най-могъщи семейства в цял Дезрел, се събираха. По време на последната подобна проява Трен Фелхорн бе повел престъпническите гилдии в масиран удар. Но планът му се бе провалил и гилдията му бе изгубила значителна част от могъществото си.

Също в тази нощ Алиса бе изгубила баща си — смъртта на Мейнард Гемкрофт бе едно от малкото неща, протекли според замисъла на престъпниците. Неговата кръв се бе смесила с тази на стотиците други мъртъвци и бе спомогнала за прозвището на конкретното събитие.