Стивен Браст - Джегала

Най-сетне бе запълнена последната дупка, приключени бяха последните ритуали. Все още бе късен следобед. Струваше ми се, че би трябвало да е много по-късно.

С Васки обходихме овъглените отломки на къщата, после огледахме набързо и пристройките, но не намерихме нищо интересно. Щом дойде време за ядене, отец Нойдж настоя да извадим вода и грижливо да си умием ръцете. В това също имаше някаква ритуална нотка, предполагам, но пък и се бяхме занимавали с мъртъвци. Още беше светло, когато отвориха кошницата, и ядохме сух черен хляб, твърдо козе сирене, сушена кетна и бял ликьор с черешов вкус, но странно освежаващ. Забелязах, че въпреки глада си ям бавно. Никой не проговори, докато се хранехме. Сякаш и това бе част от ритуала. Може и да беше.

Когато приключихме, беше станало доста тъмно. Кимнах благодарно на Васки.

— Мога да ви откарам до хана ви, ако желаете — рече отец Нойдж.

— Бих желал, да. Ъъъ… обичайно ли е да се плаща за такива услуги?

— Погребението или возенето? — каза той и се усмихна. — Малко подаяние като жест е приемливо.

Дадох му няколко медни петака и той кимна. Каза няколко думи на Васки и семейството му, после се качи в талигата. Конят тръсна глава и издаде някакъв конски звук, докато и аз се качвах след отец Нойдж. Той обърна талигата и я подкара към градчето. Не съм добър съдник за тия неща, но като че ли знаеше как да се оправя с юздите.

Пътят също се оказа дълъг след дългия ден. Току задрямвах и дори сигурно щях да заспя, ако отец Нойдж не беше казал:

— Отпуснете се, ще ви събудя, като стигнем до хана ви.

Не му бях казал в кой хан съм отседнал. Не, това всъщност нищо не значеше, но ме изнерви достатъчно, за да остана буден.

— Благодаря за возенето — казах на отец Нойдж, щом стигнахме до хана.

— Не е нужно да ми благодарите, Мерс Владимир — отвърна той. — И съжалявам за случилото се.

— Благодаря. Някой друг също ще съжали.

Той поклати глава и каза:

— Не бива да разсъждавате така.

Изгледах го втренчено.

— За какво говорите?

— Отмъщението е самоунищожително.

— Мислех, че сте жрец на Вийра.

— И да съм, какво?

— Откога богинята демон се мръщи на отмъщението?

— Не говоря от името на богинята, Мерс Владимир. Макар да служа на нея и на хората в това градче чрез нея, не мога да твърдя такова нещо. Говоря като човек на друг човек. Жаждата ви за отмъщение ще…

— Адски сериозен сте, нали?

— Да.

— Удивително.

— Познавах един — рече той — който прекара трийсет години — трийсет години! — като се мъчеше да…

— Ха. Това не е отмъщение. Това е мания.

— Все пак…

— Благодаря за превоза, отче — казах му.

Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.

В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.

Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.

Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.

„Лойош?“

„Да, шефе?“

„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.

„Безопасно? Шефе…“

„По-безопасно. Донякъде безопасно“.

„Няма такова време или място“.

„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“

„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“

„Има. За около седмица ще минат“.

„Можем да се крием за седмица“.

„Да, но няма да го направим“.

„Добре, шефе“.

Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.

Но все пак спах. Предполагам, че това е важното.