Стивен Браст - Джегала

Високо в списъка на естествените врагове на стеминастрията трябва да е самата тя, ако се вземе предвид дръзкото й пренебрежение към големината и характеристиките на заплашващите я хищници, предвид дори собствения й опит…

Когато се събудих, ме болеше.

Всичко. Раменете, ръцете, гърбът, краката.

Защо краката? Не знам. Случайно да ви приличам на знахар?

Лежах в леглото и стенех като че ли до безкрай. Ако джерег ме бяха намерили тогава, щяха да си имат лесна жертва. Не съм сигурен дори дали щях да имам нещо против.

По едно време простенах, раздвижих се, простенах, надигнах се, простенах, смъкнах краката си на пода и простенах.

„Само ако заподозра, че дори си помислил да се смееш, кълна се в циците и ноктите на краката на Вийра, Лойош, ще…“

„През ум не ми е минало, шефе“.

Нахлузването на ботушите бе изпитание в мъжественост; едва не припаднах. После постенах още малко. Накрая заслизах по стъпалата, едно по едно, бавно.

„Шефе, докъде можеш да стигнеш?“

„Докъдето трябва“.

Инчай вдигна очи към мен от тезгяха.

— Кафе?

— Бренди. Най-гадното, което имаш.

Изглеждаше стъписан, но не възрази. Взех чашата, изпих я на екс и тръснах глава.

— Ух, така е по-добре. Сега вече искам кафе.

Добрах се до една маса и седнах.

След около час пиене на кафе започнах да се чувствам сякаш бих могъл да се задвижа. Прехвърлих наум вещерския инвентар, с който разполагах. Не беше много, но щеше да свърши работа, а и нямах настроение да се връщам до дюкяна в града и да се опитвам наистина да купя нещо. Щях или да убия първия търговец, който ме погледнеше накриво, или нямаше да мога да го направя, което бе по-лошото.

Добре, имах това, което ми трябваше. Не се съмнявах в способностите си да накарам заклинанието да подейства. Единственият проблем беше: къде да го направя? Не исках да го хвърлям в хана, защото трябваше да сваля амулета, а това щеше да даде на джерег шанс да открият не само района, в който се намирам, но и точното място. Сигурно можех да намеря някое местенце извън града, но пък тук обкръжението ми от хора — в смисъл човеци — ми даваше известна защита.

Дразнеше ме ужасно, че се налага да правя това: че съм принуден да поема този риск само заради някакви си отоци и тъпи телесни болежки, получени заради…

Не, не.

Нямаше да мога да направя никакво заклинание с такива накъсани фантазии. Изкуството изисква канализиране и контрол на чувствата, но чувството трябва да съответства на заклинанието, а чувствата, които изпитвах точно тогава, нямаха нищо общо с изцеряването.

Припомних си някои приятни дни с Коути, което събуди в мен малко меланхолия — добре, може би не чак толкова малко — но това винаги е добре като лек срещу гнева. Мислех за онова, което се беше объркало, и онова, което бе вървяло добре, и правех глупави планове как да си я спечеля отново. Смешно. Плановете винаги включваха спасяването й, а адски добре знаех, че точно спасяването й е един от проблемите. Никой не обича да го спасяват. Единственото по-лошо нещо е, ами, да не те спасят.

Тъй че да, въртях номера с главата си, докато не усетих, че май бих могъл да направя Работата, а докато стигна до това, вече знаех и къде бих могъл да я направя. Освен това мисълта ме накара да се изкискам. Лойош щеше да каже доста неща и това също ме накара да се изкискам.

„Какво замисляш, шефе?“

„Просто едно заклинание, Лойош. Ще видиш“.

Станах и тръгнах — все още бавно и болезнено, но може би малко по-добре — през вратата навън, а после закрачих по улицата. Бавно. „Лойош, боли ме“.

„Можем да спрем да похапнем“.

„О, млъкни“.

Най-после стигнах до другия край и до другия хан и влязох в конюшнята. Заварих помощника на коняря, двайсет и няколко годишен ратай с хлътнали очи и тънки устни.

— Добър ви ден, милорд, какво ще… — И млъкна и зяпна ръката си, в която току-що бях лепнал три сребърника. — Милорд?

Посочих конюшнята.

— Трябва да я използвам за около час.

— Милорд?

— Да?

— Конюшнята ли?

Кимнах.

— Да използвате…

— Да, конюшнята. Не пускай никого вътре. За час.

Погледна ме с хиляда въпроса на устните, после погледна монетите в ръката си и каза: