Стивен Браст - Джегала

Докато се доближа на петдесетина крачки, вече можех да видя, че са си свършили работата добре. Имаше един тухлен комин и димящи развалини. Толкова. Наблизо имаше среден на големина плевник и няколко по-малки пристройки, които не бяха пипнати, но самата къща беше на въглени и пепел: не мисля, че бе останало парче дърво, по-голямо от юмрука ми.

Продължих напред. Не можех да се доближа съвсем — все още беше адски горещо. Но видях един труп, малко извън обгорялото петно. Жена, паднала по очи. Обърнах я. Нямаше някакви видими следи от насилие. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво.

Беше вече на възраст. Трябваше да сме роднини — може би ми беше леля или някаква баба.

„Шефе…“

„Знаеш ли, дори не знам какво правят сънародниците ми с мъртвите“.

Вятърът се промени и духна пушек в очите ми. Обърнах се.

„Шефе…“

„Намери посоката на най-близките съседи, Лойош“.

„Веднага, шефе“. И излетя. Роуца отиде с него.

Не съм сигурен колко време изтече.

„Близо е, шефе — чух в главата си. — Около миля. Тръгни на запад и ще я видиш“.

Обърнах гръб на Пещта — все още беше сутрин — и тръгнах. Стъпалата ми бяха изтръпнали, странно защо.

И наистина я видях. Малка спретната къщурка, изглеждаше уютна. Лойош и Роуца се върнаха при мен и се приближихме. Докато стигнем, отпред вече ни чакаха двама. Единият държеше коса, а другият някакъв малък извит прибор за рязане, който не ми беше познат. Единият беше по-възрастен от мен, другият доста по-млад, може би на около шестнайсет.

— Дотук — каза по-старият. — Още една крачка и ще…

Продължих да крача. Лойош налетя в лицето на по-младия. По-старият понечи да замахне, но след миг вече лежеше на гръб, с ходилото ми на ръката му с оръжието. Другият, синът му, предполагам, се извърна към мен, щом Лойош излетя настрани, в който момент вече държах кама, опряна на гърлото му. От къщата се чу приглушен писък.

— Не ме заплашвайте — казах. — Не го обичам това.

Двамата ме гледаха кръвнишки. По-младият се справяше по-добре, но може би бе, защото все още беше на крака. Отстъпих назад и накарах камата да изчезне.

— Можеш да станеш — казах — но ако ми се стори, че някой от вас се опитва да ми посегне, и двамата пускате кръв. После влизам вътре.

Бащата се надигна бавно, изтупа се и ме изгледа. Да, прав се справяше по-добре с гледането кръвнишки. Можех да му дам някой урок по добро държане, но не бях дошъл за това.

Посочих през рамо, без да ги изпускам от очи. Знаех, че пушекът се вижда доста добре оттук.

— Някой от вас видя ли какво стана?

Двамата поклатиха глави.

— Ако бяхте видели, щяхте ли да ми кажете?

Не отговориха.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Знаех, че единствената причина да искам да си го изкарам на тези двамата е, че са пред мене. Но нямаше да помогне изобщо.

Овладях си нервите, да.

Обърнах се към предполагаемия баща.

— Аз съм Мерс Владимир. Виждате дима. Някой е изгорил къщата преди или след като е избил всички в нея. Не знам колко трупове има, защото не можах да се доближа достатъчно да ги преброя, но са най-малко шест. И поне две са деца. Бяха мои близки. Искам да разбера кой го е направил. Ако знаете и не ми кажете, ще пострадате лошо.

Той наведе очи, после заговори объркано:

— Пратих… пратих момчето да види и е видяло каквото и ти. Говорехме какво да правим, когато ти… когато се появи ти.

— Добре. Не съм оттук. Какво е обичайно да се прави с телата, за да се покаже почит?

— А?

— Какво правите с телата на умрелите?

— Погребваме ги — отвърна той, все едно че съм идиот.

— Друго какво?

— Какво… Понякога отец Нойдж моли богинята демон да наглежда душите им. Понякога — не. Зависи, мм, дали се е знаело, че я почитат.

— Те почитаха ли я?

Той кимна.

Обърнах се към по-младия.

— Иди доведи отец Нойдж. Кажи му, че го чакам там. И ще ми трябва лопата.

Устата на баща му се раздвижи отново.

— Имам две лопати. Ще помогна.

— Бяхте ли приятели?

Кимна.

— Чувах, че те… мм, чувах разни неща. Не ме интересуваше. Никога не са ме притеснявали. А една зима…

— Добре. Можеш да помогнеш.

— Съжалявам, че…

— Спести си приказките.

Обърнах се и изминах дългата миля обратно към дома на Мерс.

В доскорошния заден двор имаше дърво, явор, помислих си. Седнах и се облегнах на него, докато изчакам. От отломките на доскорошната къща навяваше дим и виждах три овъглени фигури на доскорошни хора.

Седях и се мъчех да се примиря с факта, че почти със сигурност съм причинил това. Или предизвикал поне. Някой друг го беше направил. Щях да разбера кой е и да му направя лоши неща. Каквото и да ставаше тук, това не трябваше да се случи.