Стивен Браст - Джегала

ЛЕФИТ: Искаш да кажеш, че не е Чартис?

БОРААН: О, не. Определено е Чартис. Просто възразявах на избора ти на думи.

Помня, че предната нощ си помислих колко е хубаво да спиш в истинско легло. Все още беше хубаво.

Спах до късно и се чувствах отпочинал, когато се затътрих по коридора да си наплискам лицето и т.н. Върнах се в стаята, облякох се и отделих малко повече грижи за оръжията, докато ги наглася по местата им. После слязох и хапнах хляб и сирене и пих кафе. Много хляб и много сирене — днес отново ме чакаше дълъг път. Не толкова много кафе: мръсно, гадно и горчиво, само гъстата сметана и лъжиците мед го правеха поносимо донякъде.

Все още беше сутрин, когато потеглих. Застанах пред „Острата шапка“ (все още не бях чул как го наричат местните) и пратих Лойош да потърси път на юг. Отне му около пет минути. Последвах указанието му покрай триетажна тухлена сграда, за която предположих, че трябва да е търговска борса, и тръгнах по пътя с отмерена крачка. Лойош се върна, този път на дясното ми рамо, и подхвана с Роуца разговор, който не беше моя работа.

Утрото бе хубаво и ясно; небето — светло и чисто синьо, тук-там осеяно с малки пухкави бели петънца. Щеше да ми отнеме известно време, докато свикна с това. Хрумна ми, че в последните два дни полусъзнателно бях отбягвал да поглеждам нагоре. Ако никога не сте попадали в място, където небето изведнъж ти изглежда съвсем различно от онова, с което си свикнал, сигурно няма да го разберете, но ти обърква главата. Подсеща те за ония приказки за хора, които минават през дупка в стената на пещера и се озовават в Земята с краката надолу или Земята наопаки, или Земята, където всичко е твърде голямо.

Или в Калната земя. Радвах се, че не беше валяло много напоследък. Мразя да газя в кал.

Разминах се с една талига, теглена от млад и чевръст на вид кон — поне на мен ми се стори млад и чевръст. Селякът ми кимна колебливо, на което отвърнах. Носеше широка сламена шапка. Много хора в градчето носеха шапки. Пак заради Пещта, предполагам. Може би трябваше да си взема и аз. Пещта грееше ярко от дясната ми страна.

„Да си взема ли шапка, Лойош?“

„Да, шефе. Ще има с какво да си играя, когато се отегча“.

Добре, пропускаме шапката.

Видях някаква малка колиба, сигурно фермерски дом, далече встрани от пътя. Защо е трябвало да я строят толкова малка, след като имаше толкова много място? Закони ли имаше за това? Ако да, защо?

Пещта се бе изкатерила забележимо по-високо в небето и започвах да се потя. Спрях, отворих манерката и пих, после налях в шепата си за Лойош и Роуца. Роуца още не можеше да пие от шепата ми, без да ме гъделичка с език.

Минахме през няколко рехави горички — дърветата бяха тънки, с клони високо над главата ми, и даваха малко сянка — но освен тях всичко беше нивя, леко нагънати във всички посоки като океан. Понякога се мяркаше нещо почти като хълм и браздите минаваха покрай хълма, вместо да се катерят и спускат, за което според мен някой трябваше да е хвърлил много допълнителна работа, но несъмнено имаше причини, свързани с вещерството, което познаваха всички селяни в тази земя.

Предположих, че трябва да съм вървял вече повече от час, може би два. Опитах да проверя времето по Имперския часовник и, разбира се, не можах. Беше просто по навик. Не забелязах точно момента, в който се бях отдалечил толкова от Глобуса, че действието на амулета да ми пречи да получа часа, но беше странно как, след като го разбрах, се почувствах неловко. Не че ми трябваше да знам времето. Просто ме притесни, че не мога да го разбера, когато поискам. Несъмнено живеещите тук можеха да узнаят часа съвсем точно според това колко високо е Пещта в небето. Погледнах към нея и веднага извърнах очи. Далече пред мен и вляво имаше тънка струйка дим. Сигурно някой селянин гореше сметта.

„Шефе, онова отляво са орехи“.

„А. Добре. Радвам се, че поне един от нас ги познава“.

„Можеше да помолиш кочияша да ти ги опише“.

„Бях твърде объркан“.

Точно зад дърветата имаше покрит с чакъл път, забележително добре поддържан. Тръгнах по него и тънката струя дим вече бе точно пред мен. Изведнъж ме обзе лошо чувство.

„Лойош…“

„Тръгвам, шефе“.

Потупах сабята и продължих напред.

Отне му около три минути.

„Къщата е, шефе. Изгорена до основи. И…“

„Има ли трупове?“

„Шест дотук. Два от тях малки“.

Овладях подтика да затичам. Явно бях закъснял с часове. Също тъй си казах „Млък!“, защото мозъкът ми започна трескаво да съчинява сценарии, в които това не беше по моя вина. Как не. Хайде да сме реалисти.