Стивен Браст - Джегала

„Идва някой, шефе“.

Минута по-късно чух стъпки и станах. Беше селянинът. Носеше две лопати.

Дойде при мен, кимна и ми връчи едната.

— Казвам се Васки. Свободен стопанин съм.

— Добре. Къде да копаем?

— Под явора. Обичаха го този явор.

Видяхте ли? Знаех си, че е явор.

— Добре. Колко големи трябва да са дупките?

— Един човешки бой дълбоки. Полагаме ги на гръб.

— Хубаво.

Свалих наметалото и го сгънах, после съблякох и ризата. Той посочи място и започнахме да копаем.

Чували ли сте да казват, че тежкият физически труд може да действа успокояващо? Че може да те отвлече от проблемите? Да те накара да се почувстваш по-добре? Аз го бях чувал. По мое мнение тежкият физически труд ти прави мазоли и единственото разсейване, което ми даде, бе докато се мъчех да си спомня заклинанията, които знаех някога за изцеряването им. Селянина го биваше повече от мен, между другото. Оказва се, че и копането на дупки иска умение. Кой да го знае?

Стигнали бяхме докъм средата, когато дойде една талига, теглена от светлокафяв кон, със сина и с него още един, който се представи като отец Нойдж. Беше нисък и дебел, с къдрава кафява коса покрай ушите.

— Мерс Владимир — представих му се.

— Моите съболезнования за загубата ви, господине. Каква точно беше връзката ви с фамилията?

— Майка ми беше Мерс. Нося името й. Повече не знам. Бил съм малък, когато е умряла.

— А баща ви?

— И той е покойник. — Повече не обясних.

— Дойдохте тук, за да ги намерите?

— Да. Добре ли ги познавахте?

Той кимна.

— Разкажете ми за тях.

Разказа ми, но повечето няма да го споделя с вас, които и да сте. Някои неща трябва да си останат лични, а и все едно, няма да ви помогне да разберете станалото. Говореше най-вече за Вилмот, когото описа като кисел и опърничав човек, но обичлив баща. През това време синът на Васки потърси в една от пристройките и намери още една лопата.

Станахме трима и копаенето продължи по-бързо.

Когато най-после свърши разказа си, отец Нойдж рече:

— Ами имотът?

— Кой наследява? — попитах.

Той сви рамене.

— И да е имало завещание, изгоряло е — каза Васки.

— Няма ли други от фамилията? — попитах.

— Имаше някога. Преместиха се, за да се махнат от… — спря и хвърли поглед към отец Нойдж — от разни неща. Или си смениха името.

— Смениха си името?

— Това означава, че са се лишили от наследство.

Мда.

— Може да сте най-близкият роднина — рече отец Нойдж. — Може би вие трябва да решите какво да се прави с оцелялото.

— Много набързо го решихте въпроса, а?

— Всеки, който иска да възрази, може винаги да потърси графа.

— Не е ли Гилдията?

Той като че ли се стегна. После се отпусна.

— В компетенцията на графството е, не на града.

— Добре. Ще огледам да видя дали са оцелели някакви документи или вещи за спомен. Извън това, ако зависи от мен, тези хора могат да вземат останалото.

Васки измърмори едно „благодаря“.

Оказа се, че трябват седем дупки, не шест. Едната от тях — много, много мъничка. Призля ми. Ако още имах Организацията си, щеше да е работа за един ден да се потвърди, че зад това стои Гилдията, и още два дни, да разпердушиня Гилдията така, че и помен да не остане от нея. Мислех си за това, докато действах с лопатата и се потях.

Докато изкопаем всички дупки — спретнати правоъгълници с купчина пръст до всеки — сенките се скъсиха, а след това отново се удължиха.

— Хубаво — каза Васки. — Сега да положим телата.

Още нещо, за което няма нужда да слушате. Да кажем само, че повечето от тях бяха неразпознаваеми и беше толкова лошо, колкото можете да си представите. Голяма част от живота ми е минала покрай смърт и съм видял полагащия ми се дял трупове, а също и вашия дял, и дела на чичо ви. Но Васки се справи по-добре от мен. Докато приключим, единственото, което можех да направя, бе да се мъча да не издам колко съм потресен.

Докато запълвахме гробовете, отец Нойдж напяваше тихо на непознат за мен език, от който успявах да хвана някое име; обикновено беше на Вийра, но понякога и на трупа. Правеше някакви тайнствени жестове с ръце над дупките и от всяка взимаше бучка пръст, изшепваше нещо над нея и я връщаше на мястото й. Не усетих никаква магия, но с амулета, който носех, вероятно нямаше и да усетя. Чудех се дали богинята демон наистина му обръща внимание.

Някъде по средата на молебена дойдоха още трима души — оказаха се жената на Васки, дъщерята, някъде на дванайсет, и по-малкият син, на шест-седем. Жена му носеше кошница, което ме подсети, че не съм ял от рано заранта, а вече бе късен следобед. Въпреки всичко, което ставаше, въпреки всичките чувства, които се бореха едно с друго в главата ми, стомахът ми все пак настояваше за внимание. Достатъчно, за да те накара да се разсмееш или да заплачеш, или нещо такова.