Стивен Браст - Йорич

Всички се струпахме към улицата, за да тръгнем към Залата на говорителя в Южна Адриланка, построена от някого вместо къщата на говорителя, каквито има в селата. Не беше далеко, но поне един от нас нямаше да стигне дотам. Изчакаха Бринея да поведе и щом тя затвори вратата, казах:

— Няма ми го джобния нож.

— Забрави го на стола до твоя — каза един нисък възрастен текла на четири-пет крачки от мен.

Ние убийците забелязваме такива неща.

Кимнах и разтворих наметалото си, докато съкращавах разстоянието. Лойош и Роуца изхвърчаха много бързо и няколко души извикаха, но стилетът вече бе в ръката ми. Ударих го под брадичката. Силно при това — помня, че усетих как дръжката опря в костта, но най-вече помня как ме заболяха ребрата, когато нанесох удара. Пуснах ножа и понечих да отстъпя, канех се да свия на кълбо от болка и да се опитам да вдишам, когато…

„Долу!“

Рухнах на земята и се превъртях, и усетих как нещо каза уушш над главата ми. Някой реагираше ужасно бързо за текла, а мускулите ми изреваха да не правя това и…

„Има подкрепление, шефе! Трима са!“

По дяволите! Цялата ли стая беше пълна с убийци? Какво си мислеше тоя, та си бе довел подкрепление? Аз никога не правех това.

Що за скапан убиец иска свидетели и му трябва защита? Щях да му дам троха от мозъка си, ако не бях оставил 22 санта стомана в неговия.

Надявах се един от тях да е типът, когото бях набелязал — това щеше да ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато продължавах да се търкалям, имаше много пищене, като част от пищенето бе от реброто ми. Ръката ми докопа дръжката на Лейди Тилдра и я извадих, и се вдигнах на крака, знаейки по някакъв начин, че трябва да се сниша наляво, и някой изрева: „Моргантско“, което беше безполезно, след като при изваждането й всеки с малко психичен усет на миля околовръст щеше да го е разбрал.

Тя прие формата на сабя, което се оказа ужасно добре, тъй като точно с това съм свикнал да се бия. Лепна се в ръката ми, с гладка дръжка, и сякаш беше безтегловна. Знаех — по някакъв начин — че е безопасно да отстъпя назад, и го направих, като се огледах чак сега.

Имаше няколко ужасени лица, които отстъпваха. Бринея, за нейна чест, се грижеше за хората си, опитваше се да ги издърпа настрана и говореше бързо. Трима с външност на текла бяха застанали срещу мен: всеки с боен нож в ръка, единият — с два. Бяха се присвили настръхнали и се бяха вторачили в Лейди Тилдра. Не ги укорих.

Стояхме и се гледахме така за около миг, в който се случиха две неща. Първо, осъзнах, че повече не ме боли. За малко аз самият да зяпна Лейди Тилдра. Защо никой не ми беше казал, че прави такива неща?

Второто, което се случи, бе, че някой извика:

— В името на Империята, приберете оръжията.

Замръзнах.

„Какво по…“

„Двама са, шефе. Измъкнаха отнякъде златни пелерини и хвърлят перуки и така нататък подобни“.

„Страхотно. Половината събрание убийци, а другата половина — гвардията Феникс. Великолепно“.

За миг никой не помръдна, а след това чух друг глас:

— Влад, прибери я.

Обърнах се.

— Ноуратар? Ти пък откъде дойде?

— Иззад онова дърво ей там.

Исках да й кажа, че това не беше в плана, но сигурно нямаше да го одобри. Прибрах Лейди Тилдра в ножницата с пищен жест.

— Сега — продължи тя — ако вие, господа, също приберете оръжията си, ще отидем до Двореца и ще обсъдим случая. Фургонът ще дойде всеки момент.

Последва пауза, но не се съмнявах какво щеше да стане. Тези тримата бяха джерег. Знаеха, че каквото и да стане, не се биеш с гвардията Феникс. Не можеш да спечелиш. След миг-два се чу обща въздишка и цялата железария наоколо се покри. Ноуратар попита:

— Кой е водачът тук?

Погледнах трупа и отвърнах:

— Ъъ, боя се, че…

— Не е той.

— Аз съм — заяви Бринея с впечатляващо спокоен глас. Погледна ме, но не каза нищо. Да, знам: бях й казал, че само ще го идентифицирам. Излъгал бях. Правя го понякога.

Огледах все още живите джереги, застанали като идиоти също като мен. Единият ми се стори познат. Погледнах го по-внимателно, сетих се откъде го познавам и поклатих глава. Избягваше да ме погледне. Предполагам, че беше отвратен от себе си, защото бе позволил маскировката ми да го подлъже. Опитах се да изпитам самодоволство от това, но не успях. Мразя, когато ми се обърка план, дори ако резултатите са добри.

А и за да бъде унижението ми пълно, типът, когото си бях набелязал за убиец, се оказа от гвардията Феникс.

По дяволите!

— Искам имената на всички ви като свидетели — каза Ноуратар. — След това сте свободни да ходите по работата си. Смятам, че възбудата приключи, а и лорд Калто ще пристигне всеки момент.