Стивен Браст - Йорич

Това ме уязви, защото наистина го бях обмислял.

— Има проблеми с това.

— Да. Например, ако никой не реагира. Или повече от един.

— Мда. Значи, Кийра…

— Да?

Обърнах се към Ноуратар.

— Ъъ, не искам да съм неучтив, Ноуратар, но в качеството ти на длъжностно лице не бива да чуеш това. Ще шепна.

Ноуратар завъртя очи към тавана, а аз станах, наведох се над Кийра и зашепнах.

Тя ме изслуша и каза:

— Изглежда съвсем лесно.

Ами да. Сигурен бях, че за всеки що-годе добър крадец ще е лесно да открадне мустак от лицето на източняк. Но само й кимнах и си седнах отново.

— Така и не спомена какво се очаква от мен — каза Крейгар.

— Държиш в неравновесие джерег, докато ние вършим останалото. Не искаме да се месят, докато Алийра не излезе с документи с голям имперски печат, в които пише, че въпросът е приключил.

— Това ясно. Някаква идея как?

— Да. Намираш имперския представител и й ангажираш вниманието.

— Как точно ще го правя, след като може да бъда прекъснат по всяко време?

— Крейгар, запознай се с Деймар.

— Познаваме се — отвърна Крейгар.

Деймар май не долови интонацията му и само кимна и попита:

— Моята роля каква е?

— Обличаш се като джерег, отиваш с Крейгар и взимаш мерки представителят на джерег да не може да получава никакви психични съобщения. И да не го разбере.

— Обличам се като джерег?

— Да.

— Аз?

— Да.

Той помълча малко, после каза:

— Ясно.

— Добре.

— А за изпращане?

— Може да говори, на когото си иска. Просто не искам някой джерег да й каже веднага да иде да се види с императрицата. — Погледнах Крейгар. — Просто да сме наясно. Ако разберат какво си направил, а не виждам как може да се избегне това, може да им станеш мишена.

Крейгар се прозя. Свих рамене. И изохках.

— Още ли боли? — попита Кийра.

— Малко.

— Ще стане…

— Надявам се, че няма. Мороулан, достатъчно ясно ли е?

— Да. Отивам в кабинета на адвоката. Как се казва?

— Перисил.

— Ясно. Изчаквам там още три часа и нещо и ако нямам известие от теб, го взимам да се видим с императрицата. Изглежда лесно.

— Надявам се. Главнокомандващ?

— Не ме наричай така.

— Извинявайте, ваше височество.

Тя ме изгледа гадно. Наистина, ама наистина трябва да се науча да не дразня дракони. Лош навик е и някой ден може да ми докара неприятности. Но пък е толкова забавно. Покашлях се и казах:

— Знаеш къде да бъдеш и кога, нали?

— Да. Трябва да се погрижа никой да не попречи на Мороулан и адвоката да стигнат до нейно величество.

Кимнах и казах:

— Ами, това е.

Проверих часа. Можеше и да успея, ако побързам.

— Късмет, Влад — каза Мороулан.

Кийра само ме удостои с усмивката си. Деймар беше потънал в размисъл. Ноуратар сви рамене. Всички станаха и си тръгнаха. Щом останах сам, извадих камата от ботуша си, огледах я и я опипах. Беше стилет, любимото ми оръжие за умъртвяване. Любимата ми цел, когато е възможно, е лявото око, защото зад него драгарите пазят онази част от мозъка си, която позволява психична дейност. Не че непременно се опитвам да прекъсна психичната дейност, но когато я прекъснеш, моментално изпадат в шок. За това е нужно оръжие с прилична дължина и добър връх. Това ги имаше, въпреки че не можеше да се похвали с кой знае колко остър ръб.

Но точно сега нямах време да го точа. Върнах го в ботуша си, пробвах изваждането, не ми хареса и накрая го затегнах до корема ми отляво, скрито под наметалото. Пробвах го и се получи, и не ме заболя повече от куп други неща. Съвсем добре.

Отправих се към Каменния мост, като отцепих покрай Дворцовия квартал. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, за да сме сигурни, че никой не ни обръща внимание.

Бях леко разсеян. Първо, от вървенето ме болеше. Второ, най-тънката част от цялата работа предстоеше тепърва. Мислех да помоля Коути за помощ, но имах чувството, че препоръка от нея няма да се приеме добре от тези хора. Прехвърлих наум няколко други възможни версии и ги отхвърлих.

Когато наближих къщата, още не ми беше хрумнало нищо.

„Провери“.

„Действам, шефе“. След малко: „Същият тип, същото място“.

„Добре“.

Скрих се зад един дъб — щяха да трябват трима като мен, за да го обхванат — натърках малко пудра по лицето си, залепих брадата и сложих перуката.

„Ние какво правим?“

„Ваш избор: наметалото или отвън“.

„Нито едното?“

„Лойош…“

„Добре де, наметалото“.

„Вътре тогава“.

Напъхаха се. Приближих до къщата и се сетих да потропам с юмрук на вратата, вместо да почукам. Това също болеше.