Стивен Браст - Йорич

Вратата се отвори и я отвори жена на средна възраст, източнячка. По вида й не можах да преценя от коя част на Изтока е потеклото й. Имаше голяма уста и раздалечени очи, кръгли като на котка. Погледът в очите в този момент бе подозрителен.

— Да?

— Казвам се Савн. — Измъкнах името общо взето от въздуха. — Бих искал да поговорим няколко минути с вас преди събирането тук, ако не възразявате.

— Откъде знаете за събирането тук?

„Това е гласът, шефе. Тя говореше през повечето време“.

„Добре“.

„Чувам двойно, шефе. Мога ли да…?“

„Можеш“.

„Добре“.

Последва психичният еквивалент на облекчена въздишка.

Казах:

— Много хора знаят за събирането тук, както и за другото с лорд Калто.

— Всички знаят за второто.

— Да, включително някои, които сигурно бихте предпочели да не знаят.

— Империята?

— По-лошо.

Огледа ме за миг, после каза:

— Влезте.

Вътре беше по-широко, отколкото изглеждаше отвън: голяма стая с печка в единия ъгъл и таванско горе, с кътчетата за спане. Плюс много груби дървени столове — поне двайсет. Подозирах, че повечето разходи са отишли за столовете.

Посочи ми един. Седнах, тя остана права. Хе. Добре, значи така щеше да е.

„Шефе, трябва ли да говориш високо? Тук? Щом аз можех да слушам…“

„Хм. По дяволите. Прав си“.

— Нещо против да се поразходим? — казах. Тя ме изгледа още по-подозрително. — Империята може да подслушва всичко, което си казвате тук, и по-лошо: някой друг също би могъл.

Тя се намръщи, поколеба се, после кимна рязко. Станах, излязохме през вратата и тръгнахме по улицата. Щом се отдалечихме достатъчно, понечих да заговоря, но тя ме прекъсна с:

— Кой сте вие?

— Казах ви името си. А вашето?

— Бринея. Кой сте все пак?

— Това, което бихте могли да наречете „независим фактор“. Не съм с Империята… — Като че ли не го вярваше. — Нито с някой друг. Имам приятел, задържан във връзка със случая, което означава, че временно съм на ваша страна.

— Моята страна е…

— Спестете ми го. Имам информация, която ще искате да научите, и никакъв интерес към политика, имперска или антиимперска.

Стисна устни, после попита:

— Каква е тази информация?

— Днешното събиране тук за подготовка на срещата с Калто ли е?

— Това е въпрос, не информация.

— Добре. Ако е, има вероятност да дойде и маскиран убиец джерег, който замисля да убие Калто и да хвърли вината върху вас.

Изведнъж спечелих вниманието й.

— Говорете.

Завихме на ъгъла. С Лойош и Роуца все още под наметалото ми се чувствах беззащитен, но се стараех да си отварям очите на четири. Видях само няколко източняци.

— Джерег — заговорих — работят по една сложна схема заедно с орка и… и друга организация. За да я осъществят, трябва да натиснат императрицата. За да натиснат императрицата, използват клането в Тирма. Ако се проведе легитимно разследване…

— Няма да има легитимно разследване — прекъсна ме тя. — Просто ще потулят нещата и ще кажат, че всичко е наред.

— Не, ще направят реално разследване. Не защото ги интересува, а защото императрицата се опитва да се измъкне от една каша, а това е единственият начин да го направи.

— Хм — каза тя.

— Джерег искат разследването да спре. За тази цел ще го направят да изглежда, все едно че вашата група е убила помощник разследващия Калто. Много възмущение срещу вас, вероятно много арести и разследването се забавя и накрая спира. Така ще го отиграят.

Помълча десетина крачки, после каза:

— Може би.

— С „може би“ съм съгласен. Мисля, че съм прав, но би могло и да греша.

— Как ще го разберете?

— С ваше разрешение, ще присъствам на днешната среща тук и ще се опитам да идентифицирам убиеца.

— Какво ви кара да мислите, че можете да направите това?

— Мога да ги засичам понякога.

— Защо се забърквате в това?

— Бягам от тях.

— Не разбирам.

— Джерег искат смъртта ми по лични причини. Тъй че от доста време ги избягвам. Но няма проблем, вече бягам от толкова дълго, че ми е като разходка.

— Какво ще направите, ако разкриете убиеца?

— Казвам ви кой е, за да можете да направите необходимото.

— А ако сгрешите?

— Няма. Може да не успея да го засека, но ако го засека, няма да съм сгрешил.

Завихме на ъгъла и тя ни поведе обратно към къщата. Все още никой не се беше опитал да ме убие.

— Добре. Ще ви се доверя за това — каза тя. — Влезте. Скоро ще дойдат.

Влязохме, тя затвори вратата и въздъхнах облекчено. Намерих си стол, от който можех да наблюдавам вратата, без да се набива на очи, и зачаках.