Стивен Браст - Йорич

— Кога ще се случи това?

Проверих времето по Глобуса.

— След четири до шест часа.

— Е, в такъв случай ще ме извиниш — трябва да внеса тези искания.

Кимнах мълчаливо и го оставих.

„Шефе, как ще идентифицираш убиеца, още повече да докажеш, че е убиец?“

„Не това ме притеснява, Лойош. Притеснява ме как да спра имперското разследване“.

„Защо да го спираш? Наистина ли ще обвинят Алийра за избиването на няколко си текла?“

„Ако имаме късмет, ще го разберем“.

Големият въпрос беше дали разполагам с достатъчно време, за да подготвя всичко: до срещата оставаха само два часа и ако исках да се получи, трябваше да пристигна рано, за да се опитам да ги убедя да ме пуснат да присъствам, и да наблюдавам пристигането на всеки, с надеждата да засека дзура сред норските.

Същият сержант дежуреше в крилото на дракона. Не изглеждаше доволен, че ме вижда отново.

— Същото — казах му. — Бъдете така добър да уведомите лорд Мороулан, че желая да го видя, и добавете, че е спешно.

Навъси се, но се съгласи.

— И ако мога да си позволя — добавих — да ви притесня с още една молба, моля пратете някого да намери Главнокомандващия и да й предаде следното: Влад е намерил изход. Ще чакам в същата стая като преди, стига да е приемливо.

След това пообиколих малко, докато намеря един куриер, разделих се с няколко монети и уредих да се достави бързо съобщение на един определен ханджия в определено ханче недалече от Малаковия кръг, близо, до който работех някога.

После намерих стаята, където бях чакал преди, и почаках пак. Пръстите ми барабаняха по облегалката на стола. Надявах се всички да пристигнат навреме.

Ноуратар пристигна първа. Влезе, без да чука, и каза: „Какво става?“, без дори да седне.

— Ще ги кажа, като дойдат и другите.

— Кои други?

— Просто приятели.

Седна срещу мен и ме загледа, сякаш искаше да прочете плановете ми на лицето. Ако беше толкова лесно, щях да открия убиеца без проблем.

След няколко минути се почука и влезе Мороулан. Погледна ме, погледна Ноуратар и каза:

— Е?

— Още чакаме — отвърнах.

— За?

— Другите — казах му, просто за да му направя напук и защото дразненето на Мороулан винаги е забавно.

Той завъртя очи и седна до Ноуратар. Деймар се появи след около минута. Огледа стаята с любопитство, сякаш изобщо не беше подозирал, че в крилото на дракона има стаи за срещи. Другите, изглежда, не знаеха какво да решат за него. Аз също, между другото.

Пет минути по-късно се чу тихо, но твърдо почукване и влезе Кийра. За нея най се притеснявах дали ще пристигне навреме, тъй че малко се поотпуснах.

— Само още един — казах.

— Кой? — попита Крейгар.

Зяпнах го. Той се усмихна мило и рече:

— Аха, славно отмъщение!

Почувствах се по-добре, като видях, че и другите, включително Кийра, се бяха стреснали. Не му доставих удоволствието да го питам кога е дошъл. Казах само:

— Вече всички сме тук.

— Добре — каза Ноуратар. — Хайде, казвай.

Очертах им ситуацията, както я разбирах, само дето я описах в малко по-мрачни краски, за да е по-драматично, когато обявя, че съм намерил изход. Щеше да е по-ефектно, ако не ме познаваха толкова добре. Кийра се подсмихна, Мороулан се зазяпа в празното, а Ноуратар повтори:

— Хайде, казвай.

Направих го възможно най-ясно. Позамазах само частта, където имах някои съмнения дали ще мога да го постигна. Трябваше да съобразя, че няма да мине.

— Влад — каза Кийра. — Как ще идентифицираш убиеца?

— Имам някои идеи.

Ноуратар подхвърли:

— Ще размаха нож и ще види кой реагира сякаш знае какво прави.