Стивен Браст - Йорич

И наистина, само след няколко минути започнаха да пристигат. Първият бе текла, подозрително приличащ на изваден от нечие въображение как трябва да изглежда един селяк: кафява коса, закръглено лице, жилав и як. Представи се като Нича, седна до мен и ми заговори как трябвало да се внимава за хитрини на срещата с Империята. Измърморвах в съгласие и продължавах да наблюдавам вратата.

Скоро след това влязоха двама източняци. Катерин беше висока за източнячка, тъмнокоса и носеше очила. Лиам имаше закръгленото лице на текла, странен цвят на косата, не съвсем руса и не съвсем кафява, и нос, който сякаш беше чупен поне веднъж. И двамата носеха позиви. Не поисках да ги видя, защото се опасявах, че е нещо, което се очаква да знам. И двамата бяха сдържани с мен. Може би смятаха, че трябва да са единствените човеци тук.

Всъщност, освен нас тримата всички останали бяха текла. Няма да ви изреждам имената на всички. Бяха двайсет и трима, без мен и Бринея. Като елиминираме двамата източняци, това означаваше двайсет и един, които можеше да са убийци. Девет от тях бяха жени и почти ги изключих, но, първо, все пак има от време на време по някоя жена, която работи за джерег (аз между другото го знаех по-добре от всеки друг), и второ, джерег, решил да се маскира като текла, можеше също толкова лесно да маскира и пола си.

Тъй че имаше двайсет и един, които можеха да са обектът ми. Помислих си, че бих могъл да огледам мазолите по ръцете им, стига да мога да ги видя. Но май се бях натъкнал на най-голямата група неработещи тежък труд текла, събирали се някога на едно място. Някои бяха вестоносци, други домашни слуги, някои слугуваха на търговци, но на никого не личеше, че наистина върши някаква работа. Ужасно разочароващо. Зачудих се какво ли означава.

Като че ли имаше няколко, които не се познаваха, тъй че фактът, че съм външен, като че ли не се оказа нещо толкова лошо. Бринея ги представяше, докато влизат, а аз гледах много, говорех малко и не научавах нищо.

„Жалко, че не мога да видя, шефе“.

„Смяташ, че можеш да засечеш убиец, когато аз не мога?“

„Да“.

„Ха“.

Столовете бяха подредени почти в кръг, три реда в дълбочина, само с една дъга, оставена пред вратата и към кухнята. Един стол, в другия край на дъгата, бе останал незает като по мълчаливо съгласие. Бринея седна на него и каза:

— Да започнем.

Започна и продължи дълго. Говореха за натиск над Империята и ми хрумна, че е празна работа, но кой пък бях аз, че да знам? Говореха за защита на „интересите на народа“, но не бяха съвсем ясни какво включва това. Най-вече продължи дълго. Извадих сгъваемата ножка, която си бях купил наскоро. Никой не реагира. По дяволите. Взех да си чистя ноктите с нея и като че ли никой не забеляза. Нищо. О, добре. Затворих я и я оставих на стола до мен.

Междувременно продължаваха да дърдорят, обсъждаха какво трябвало да кажат на лорд Калто — внимаваха да го наричат лорд Калто, между другото — и с какви норми трябвало да се съобрази, и как трябвало да настоят всички подробности по разследването да са публично достояние. „Обадете ми се, като го направите това“, помислих си, но не го казах.

Бях изпаднал в едно състояние между досада и безсилие. Вече ми се искаше да извадя една кама и да я размахам, просто за да видя кой ще реагира. И можеше дори да се получи. Но работата е, че можеше и да не се получи, и тогава щях да изгубя шанса си.

Отне доста време — много, много време, — но най-сетне Бринея каза:

— Мисля, че това покрива всичко. Предлагам да отидем там вкупом. Ако тръгнем сега, ще сме там няколко минути по-рано и ще можем да говорим на всеки, който мине, и да обясним какво правим, а после да влезем заедно. Има ли възражения?

Нямаше, тъй че всички взехме да ставаме. Наблюдавах много внимателно да видя дали някой изглежда необичайно атлетичен или, хм, потаен, докато става, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл. Почти ми се стори, че забелязах един такъв. Огледах го, докато се изправяхме: тип с дълги подвижни ръце и с широки дрехи, косата му беше много разрошена и можеше да крие благородническа точка. Може би. Номерът беше да го държа под око, но да не се разсея толкова, че да пропусна някой друг. Беше трудно, но не и невъзможно. Трябва да се довериш на периферното си зрение.

Успях да се вредя последен на изхода, без да смятаме Бринея и един, когото взех за мъжа й. Никой друг като че ли не държеше да е последният, излязъл през вратата. Но предполагам, че ако ме бяхте наблюдавали, и аз нямаше да ви изглеждам, че държа да съм последният.