Стивен Браст - Йорич

— Сядай — заповяда владетелката. Подчиних се. — Яж. — Това бе следващата заповед. Виж, нея нямаше нужда да я чувам повторно, тъй че се подкрепих. Сиренето беше малко прекалено пикантно и от онзи вид, който обикновено ми е възсолен, но иначе го биваше. Хлябът беше тънък, корав и с малко странен горчив привкус; напомни ми за нещо, което Коути бе донесла веднъж у дома преди години. — Вкусно е, нали?

— Да.

— Правят го в графство Наарстен, в Сорана. От мляко от специална порода коза, и още преди да отбият яретата. Правят пет фунта годишно и идва само тук, в Двореца.

— Впечатляващо. — Всъщност сиренето не беше чак толкова добро.

— Да — каза тя. — Освен сиренето завършекът на цялата тази работа не ми е много по вкуса.

— Колкото по-малко са компенсациите, толкова са по-ценни.

Тя си взе още хляб и сирене и каза:

— Алийра би трябвало вече да си е у дома.

Кимнах мълчаливо.

— Все едно изобщо не се е случвало — отрони тя.

— Ами разследването?

— Ще излезе чиста от всякакви обвинения, сигурна съм.

— Как може да сте сигурна?

— Влад, едно отделение пияни ядосани войници в графство Никъде са побеснели и ние ще обвиним Главнокомандващия? Та тя дори не е била там.

— А отделението?

— Кадрови военен, свикнал да гледа на цивилните или като на създаващи главоболия недисциплинирани идиоти, или като на неуниформени дебнещи убийци, командващ селянчета, които не понасят техни приятели да умират, без да има на кого да си изкарат яда. Бият се хора, умират хора, защото алтернативата е да се позволи на местния барон да наложи свои тарифи за превоза на дървен материал, което ще възмути лиорна, собственик на горите, и орката, който купува дървения материал. Не мога да рискувам да оскърбя дома Лиорн, защото са твърде високо в Цикъла, нито дома Орка, защото се опитват да сключват съюзи с джерег. Тъй че няколко селяни трябва да умрат. Още сирене?

— Благодаря.

— Не е лошо.

— Значи разследването все пак е нагласено?

— Не, разбира се. Не е нужно да се нагласява. Достатъчно е да се води от някой с достатъчно чувство за справедливост. Но не прекалено.

— Ясно.

— Когато приключи, ще помоля Алийра отново да стане Главнокомандващ. По този начин ще има удоволствието да откаже. Поне това й дължа.

Сиренето наистина беше добро.

— Но не мога да направя нищо за теб, знаеш го.

— Кое, ваше величество?

— Джерег. Лявата ръка. Ще гонят и теб, и жена ти. Не мога да ви помогна.

Преглътнах хапката сирене и кимнах.

— Направих каквото мога — продължи тя. — Отправих няколко заплахи, но не мога да ги изпълня. Те вероятно го знаят.

— Благодаря все пак.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ако Коути е в опасност, не мога да напусна града.

— Сигурна съм, че го намира за много мило.

— Колкото би било и за вас.

— Или за Алийра.

— Или за Алийра.

— Не че са неблагодарни.

— Знам. Просто никой не иска да бъде спасяваният. Всички искаме да сме спасителите.

— Да. А тази работа се свежда просто до това да спасява, който може. Поради което си тук в момента.

— Искате да спася някого?

— Не. Просто знам, че Алийра не може да ти благодари, а и да можеше, ти нямаше да искаш да го чуеш. Тъй че го казвам аз. Благодаря ти.

— Може ли да си взема още малко сирене?

— Разбира се. Нали го плащаш с данъците си.

— Всъщност не съм плащал много данъци.

— Значи би трябвало да ти харесва още повече.

— Онези текла в Тирма все пак са мъртви — казах.

— Да, мъртви са. Интересува ли те?

— Не особено. А вас?

— Да.

Кимнах!

— Империята компенсира семействата им, разбира се — каза тя.

— Браво. И ние го правехме в джерег.

— И как се получаваше?

— Не лошо. Но хората вярват на джерег, тъй че имахме предимство.

Тя наля някакво бяло вино от една висока изящна бутилка в проста синя глинена чаша. Подаде ми я, отпих и й я върнах.

— Ще оставя имперският адвокат да позабави делото, за да можеш бързо да се изнесеш от града — каза тя.

— Току-що казах, че…

— Чух какво каза. Недей да спориш с императрицата.

— Да, ваше величество.

Напускам града само за няколко години, а когато се върна, всички, които познавам, пият почти до умопобъркване. Дали защото всичко е било прекалено скучно, докато ме е нямало? Някак си се съмнявах в това. От друга страна, реших, че не е добра идея да питам нейно величество дали е пияна.

Подавахме си чашата известно време, после тя я наля пак.

— Нищо ли не можеш да направиш, за да защитиш Коути? — попитах.