Сара Холланд - Евърлес

Дъхът засяда в гърлото ми, докато Роан прави крачка напред, а ръцете му се свиват в юмруци встрани от тялото му.

— Арест? Какво изобщо би могло да оправдае това?

Ала думите му заглъхват във въздуха край нас, докато един от стражите издърпва ръкавиците ми и излага на показ ръцете ми, оцветени в много тъмно виненочервено. Той получава очаквания отговор.

Лиъм хвърля поглед към мен и сърцето ми се смразява — той целият е изтъкан от зло, устата му е просто безмилостна резка, а очите му са бездънни, мрачни, непроницаеми. Той посочва с неясен жест към стражите си.

— Отведете я!

Роан стои неподвижно, когато стражите ме повличат извън градините, двама от тях стискат предмишниците ми с болезнена здравина. Гледам го втренчено и ми се иска да изрече нещо, да спре случващото се, но той не го прави. Просто наблюдава как ме отвеждат против волята ми. Разочарованието вгорчава вкуса в устата ми, разочарование не толкова от Роан, колкото от мен самата, задето съм изляла множество илюзии в ръцете на младеж, неспособен дори да отвори устата си, за да ме спаси.

Лиъм върви редом до стражите, крачката му е непринудена, а очите му са вторачени напред.

— Недей да крещиш! — казва ми той.

Скърцам със зъби, когато излизаме от градините и попадаме в празен двор, където ни чака някаква невзрачна кола без прозорци, чиито задни врати висят отворени.

Стражата безцеремонно ме вдига, хвърля ме вътре и аз се строполявам по гръб. Изправям се с мъка и се хващам за стената за равновесие, но е твърде късно — вратите вече се затварят, заключвайки ме в мрака. Последното нещо, което зървам, преди дневната светлина да изчезне, е как Лиъм издърпва напред качулката си, за да скрие лицето си.

Пътуваме, както ми се струва, от часове, докато неистово препускащото ми съзнание бавно се вцепенява от страх. Когато напуснах Брайърсмор, бях толкова близо до истината, че можех да я почувствам как жужи в костите ми. Сега ми изглежда, че никога няма да я узная, че ще свърша като татко — с източено време и умираща сама в студа.

В даден момент забелязвам, че непоклатимото дрънчене на колата по пътя е отстъпило място на по-равномерно подрусване, като че се движим по трева. И тогава тя се разтриса и спира. Внезапно вратите се отварят, а вътре нахлува светлина и ме заслепява. Свивам се седнала, притулвайки очите си, докато фигурата в рамката на вратата постепенно се превръща в Лиъм, стъпил с единия си крак върху ръба на колата. Гледката зад него прилича на открито поле, без да се мержелее какъвто и да било път.

Обзема ме отровна омраза дори когато ужасът ми се завръща гръмовито. Замъкнал ме е насред нищото, за да ме убие ли?

Лиъм ме гледа изпитателно, без да продума. Ненавистта ми към него пулсира, блъскайки отвътре по кожата ми. Представям си как тя се откъсва от мен като аморфна маса от черен дим и се обвива около гърлото на Лиъм. Ала знам, че ако се опитам да разиграя тази сцена, мечът, висящ свободно на хълбока му, ще намери сърцето ми за секунди.

— Погледни насам — казва той. Отстъпва встрани, за да мога да виждам през задната част на колата, и посочва към нещо. Първоначално допускам, че ми показва тримата стражи, стоящи на разстояние един от друг малко по-встрани от нас — извън обхвата на слуха, но достатъчно близо, за да стрелят, ако дръзна да бягам.

Сетне погледът ми стига по-далеч. В посоката, в която сочи пръстът на Лиъм, се откроява широко сиво петно на хоризонта — редица малки тъмнеещи очертания, някои от които изпускат струйки дим в небето. Град, и то доста по-голям от Крофтън или Лаиста. Изравнявам поглед с този на Лиъм.

— Това е Амбъргрис — казва той. — Пристанищен град на залива Хънт. Била ли си там преди?

„Не говори!“ — напомням си аз и скръствам ръце на гърдите си.

— Ще приема това за „не“ — отвръща Лиъм след миг. — Както и да е, там живеят над сто хиляди души. Ще можеш да изчезнеш… — В гласа му няма злоба; той е нисък, ясен, прям, сякаш се опитва да ме убеди в нещо. — Създай си ново име, нов живот.

Той се навежда, за да вземе нещо, намиращо се до краката му. Изправя се, пуска някакъв вързоп на пода на колата между нас и за своя изненада съзирам, че това е мъничка, но тежка кесия с кръвни монети.

— Не можеш да останеш в Евърлес — казва той.

— Знам — изричам ядосано аз. Наченките на гневни, объркани сълзи закипяват в гърлото ми. — Но я ми кажи. Ако сега имаш доказателства, че съм проникнала в трезора, защо просто не ми източиш кръв? Ако ме мразиш толкова много, защо се отърваваш от мен по подобен начин?