Сара Холланд - Евърлес

— Здравей — казва тя. — Коя си ти?

Когато прекрачвам границата между Брайърсмор и останалата част от света, мракът се спуска за миг — ясният, хладовит зимен следобед се преобразява в студена нощ, току на ръба на мразовитото зазоряване. За момент се олюлявам на краката си, внезапната промяна ме кара да се чувствам замаяна — хората не са създадени да се движат през времето така и вълна от гадене преминава през мен. Но щом очите ми привикват с тъмнината, забелязвам силуета на кобилата, която все още ме чака, вързана за една ограда край пътя.

Тя изпръхтява с благодарност, когато я обръщам и я пришпорвам към Евърлес по пътя, по който дойдохме. Иска ми се да мога да споделя нейното простичко, препускащо щастие.

Думите на Рин отекват в главата ми. Кръвта й е изцапала роклята ми с петна, кръв, която тя е проливала отново и отново в продължение на седемнайсет години. След като възвърнах гласа си, я помолих да дойде с мен, смятайки, че бих могла да я изтегля обратно от тази неразбория във времето, в която, изглежда, бе захваната. Ала в момента, в който достигна до прага на къщата си, очите й се замъглиха от объркване.

Когато се опитах да я подбутна навън, тя започна да крещи и спря едва когато отпуснах китките й и продължих напред.

Умираща, умираща, умираща отново и отново. Глупаво бе да си представям, че мога да я спася от подобна могъща магия. Скръб разкъсва сърцето ми заради Рин, заради този град, заради едно семейство, което никога не съм познавала и което вече се е превърнало в пепел.

Но преди всичко друго мислите ми са погълнати от истината, която бавно, но неотменимо се оформя пред мен. Умът ми непрекъснато се връща към Езра Море — човека, който е забавял хода на времето, когато е бил щастлив. А когато съпругата му родила, времето е спряло напълно, точно както се случи с мен, когато Каро бе в опасност вчера.

Пер — татко — всъщност е моят вуйчо. Семейство Море вероятно са били моите истински родители, а истинският ми баща — човек, който се е появил в Брайърсмор незнайно откъде и е изчезнал точно толкова внезапно, когато градът е изгорял. Човек, който е презирал Магьосницата, но въпреки това статуята й е била близо до дома му, човек, за когото се мълвяло, че експериментира с магията. Ако аз бях бебето, което е било спасено, то дали бях и бебето, което е спряло времето. А Ина Голд…

Моята сестра? Моята близначка?

Невъзможно. И Роан…

Сестра ми се омъжва за Роан Гърлинг. Сестра ми ще бъде коронована за кралица. Сестра ми може никога да не узнае коя съм аз, нито пък да научи за нощта на кръв, магия и смърт, в която сме родени.

Загадката около всичко това се блъска в ума ми: татко умря, за да ме предпази от Кралицата. Предупреди ме в самия ден на смъртта си да не позволявам на Кралицата да ме види. Но защо? И какво общо има подобно нещо с Магьосницата, която продължава да се появява в сънищата ми с разтворени длани, докато тичам към нея… и ножът в ръка…? Какво общо има Кралицата с която и да било от историите, които Рин ми разказа? Защо е искала дете, родено в Брайърсмор, дете, чието раждане е спряло времето?

Освен, ако Кралицата… всъщност е Магьосницата.

Мисълта ме ужилва — заслепяващо пареща, а сетне студена. Казвам си, че това е въздухът, единствено и само въздухът, брулещ с камшик лицето ми.

По някаква причина Кралицата е пожелала дете, което може да спре времето.

Аз съм била спасена. Отделена от Ина, която е оставена, за да бъде взета от Кралицата. Означава ли това, че аз съм единствената със скрита сила, течаща в кръвта ми?

Ако Кралицата наистина е Магьосницата, то аз се бях изпречила направо на пътя й, причинявайки хаос и разруха след себе си. Но какво изобщо би искала тя от мен? Кралицата може да е студена и жестока, но никога не бе навредила на сестра ми. Ако е допуснала, че Ина е детето, родено с камък, дали въпреки това би могла да открие грешката си?

И, разбира се, съществува не по-малко належащият въпрос, каращ главата ми да изгаря от болка поради огромната му жест: коя всъщност съм аз? Защо раждането ми е спряло времето? Защо времето ми се втвърди и заседна в гърлото на Каро, без да е възможно да бъде взето от друг, освен от мен самата?

И накрая друга, далеч по-зловеща мисъл затъмнява всички предходни като облак от черен, задушаващ дим, толкова плътен, че очите ми започват да сълзят. Връщам се в ума си назад към историите, които написах като дете, как невинните игри на Лисицата и Змията бавно се помрачиха и промениха, докато накрая Змията се увиваше около сърцето на Лисицата и открадваше живота от нея. Ами ако Кралицата изобщо не е тази, от която хората трябва да се страхуват? Ами ако човекът, от когото трябва да се боят, съм аз?