Сара Холланд - Евърлес

Повечето хора намират гората за плашеща, вярвайки в старите приказки за феи, които могат да замразят времето в кръвта ти, или вещици, непочтени колкото и самия Алхимик, които могат да уловят като в капан цяла вечност в едно дихание. Но аз не се боя от феи — гората крие истинска опасност. Крадци, които се спотайват в очакване с груби ножове и алхимичен прах на коланите си, за да източат кръв за закупуване на време от всеки, който се осмели да напусне неприкосновеността на селото. Ние ги наричаме кръволоци. Именно заради тях татко не обича да ходя на лов, ала просто не разполагаме с друг избор.

Но през зимата няма разлистени шубраци, които да скрият крадците, няма чуруликащи птици, които да заглушат стъпките им. Освен това аз познавам тези гори по-добре от всеки друг. Винаги съм обичала природата тук, начина, по който преплетените клони отгоре скриват слънцето и спират хапещия зимен вятър. Бих могла да стоя навън цял ден или просто да вървя безспирно през дърветата, блеснали от фини ледени паяжини, да крача през лъчите слънчевата светлина, процеждащи се като остриета. Довиждане…

Фантазии. Никога не бих оставила баща си сам… и най-вече не, ако той е…

„Той не е…“ — казвам си аз.

Лъжата замръзва в зимния въздух и пада на земята като сняг. Аз ритвам към него с върха на ботуша си.

Татко казва, че някои от дърветата в гората са на хиляда години. Били са тук, преди който и да било от сега живите да се роди, дори и преди Кралицата, дори и преди Алхимика и Магьосницата да обвържат времето с кръвта и метала, ако изобщо някога е имало такова време. Тези дървета ще се издигат нависоко дълго след като вече сме си отишли от този свят. И въпреки това те не са хищници като вълците или хората. Корените под краката ми не съществуват в продължение на векове, карайки другите растения да изсъхват и посивяват. И времето им не може да бъде източено от тях.

Ако можеше само да приличаме повече на дърветата…

Безполезен, старият мускет на татко тежи върху гърба ми. Не съм се натъкнала на дивеч в продължение на километри, а след няколко часа ще мръкне и сергиите на пазара ще съберат сенниците си една подир друга. Скоро ще трябва да вляза в града и да се изправя пред търговеца на време. Надявала се бях, че ловът ще успокои нервите ми и ще ме подготви за онова, което се налага да сторя. Но сега се чувствам просто още по-уплашена.

За Крофтън утре е денят за плащане на рентата. Както всеки месец, семейство Гърлинг ще попълни хазната си с нови запаси желязо от нашата кръв, твърдейки, че им го дължим заради тяхната закрила. Тяхната земя. Миналия месец, когато не можахме да платим, бирникът ни остави на мира само с предупреждение — татко изглеждаше толкова болен, а аз толкова млада — но това не беше в знак на доброта. Този месец ще поиска двойно, дори може би повече. Сега, когато вече съм на седемнайсет и законово ми е позволено да продавам годините си чрез своята кръв, съм наясно какво трябва да направя.

Татко ще побеснее, ако е запазил разсъдъка си.

„Само още един опит“ — отбелязвам наум, когато попадам на малка рекичка, минаваща през дърветата. Ромоленето й е замлъкнало, замръзнала е отгоре, но отдолу, под леда, бързо трепка нещо зелено, кафяво и златисто: пъстърва, която шава и се движи по някакво невидимо течение. Жива, под целия този лед.

Мигом коленича и разбивам леда с приклада на пушката. Чакам водата да се утаи, очаквам проблясването на люспите и от отчаяние отправям мълчалива молба към Магьосницата. Кръвната монета, която тази пъстърва би ми донесла, няма да покрие дори съвсем мъничка част от дълга на татко, ала не искам да отида на пазара с празни ръце. Няма да го сторя.

Съсредоточавам се, пожелавайки си препускащото ми сърце да се успокои.

И тогава, както става понякога, светът, изглежда, се забавя. Не, не изглежда. Клоните наистина спират да шепнат сред вятъра. Спира и почти недоловимото хрущене на снега, който се топи по земята, като че светът е притаил дъх.

Поглеждам надолу към бледия отблясък в калната вода — той също е захванат в диханието на времето. Преди мигът да отлети, нападам и пъхвам голата си ръка в потока. Шокът от студа пролазва нагоре по китката ми и притъпява усещането в пръстите ми. Когато се протягам към нея, рибата остава неподвижна — смаяна — сякаш иска да бъде хваната. Когато сключвам ръката си около хлъзгавото й тяло, концентрацията ми се нарушава и времето наново ускорява своя ход. Рибата, само мускули, се гърчи в хватката ми и аз се задъхвам, като едва не я изпускам. Преди да смогне да се изтръгне на свобода, я издърпвам силно от водата и я хвърлям в торбата си с един-единствен отработен жест. В продължение на секунда наблюдавам с леко отвращение как рибата се мята вътре, карайки зеблото да потрепва. После торбата става неподвижна.