Сара Холланд - Евърлес

Бирниците повличат Дуейд към една чакаща кола с впрегнати коне. Лиъм помръдва крака си, сякаш се кани да слезе от коня, и стомахът ми се преобръща от гадене. Изведнъж долавям опасността, че може да припадна. Докато вниманието на Лиъм е насочено другаде, аз снишавам глава в раменете си и припряно се отдалечавам от опашката към една алея, по която мога напряко да се прибера вкъщи.

В края на пазара надзъртам назад. И мигом ми се приисква да не съм го сторила. Хората се разотиват от магазина на търговеца на време, но Лиъм е все още там и гледа право към мен. Сърцето ми прескача и за момент, който трае прекалено дълго, замръзвам, впримчена от пронизващия му поглед. Ако ме познае…

Бягай! — чувам гласа на баща си.

Ала той забива пети в коня си и го обръща встрани, обратно към главния път, сякаш няма търпение да се отърве от такова достойно за презрение място като нашето селце. Чувам собственото си накъсано дишане в ушите си, когато аз също се обръщам и забързвам към дома.

Когато излизам от селото и се озовавам в нашето голо пшенично поле, паниката, която помрачава ума ми, леко поизбледнява и се утаява само дълбокият, неизбежен страх в стомаха ми, който Лиъм предизвика с погледа си. Сънувала бях кошмари след нощта, в която бяхме прокудени от Евърлес — изпълнените с дим нощни издевателства, причинени от този пожар, се превръщаха в сънища, в които ме преследваха убийци без лица. Има нещо там, дебнещо иззад ъглите, но единственото, което си спомням от онази нощ, са огънят, ужасът и пронизващата миризма на нажежен метал и горяща слама, която пак ме блъсва в ноздрите, докато си представям очите на Лиъм.

Изминали бяха десет години, откакто ме бе видял за последен път, напомням си отново и отново. Двамата с татко бяхме просто слуги, а аз бях едно седемгодишно момиченце с топчести колене и боне на прислужница. Няма причина той да ме познае.

Едва когато съзирам къщичката ни с издигащата се от комина тънка струйка дим, си припомням, че имах намерение да донеса нещо за вечеря у дома. Резенът сушено еленско месо, което ми даде Амма, ще трябва да ни стигне за тази вечер. Заради татко се надявам, че едночасовата монета, която получих за пъстървата, ще си струва празния корем.

Слънцето потъва още по-надолу. Поглеждам на запад към хоризонта, където небето е обточено със сиво и златисточервено. Още един изживян ден.

Върху задната ни врата виси повехнал венец от вечнозелени клони, а на прозореца се вие орнамент, напомнящ змия, който усуках като дете от тел и пирони. Майка ми очевидно вярваше в тези талисмани. Татко разправя, че тя часове наред връзвала борови клонки с конец или полирала своята древна дървена фигурка на Магьосницата — грациозна осанка с часовник в едната ръка и нож в другата, която седи на прозореца за закрила и дълголетие. Подобна статуя, макар доста по-голяма и не толкова красива, се издига близо до западната стена на Крофтън, където вярващите — или отчаяните — молят за благословия. Въпреки че не го изрича на глас, знам, че баща ми пази тези неща у дома, за да почита паметта на майка ми. Също като мен, и той не вярва в тях. Ако Магьосницата съществува, тя не чува нашите молитви.

Придвижвам се бавно вътре в неосветената кухня, очаквайки очите ми да свикнат с мрака, боейки се от мига, в който ще се изправя пред баща си с празни ръце. Ала не защото татко ще се разстрои заради мен — той никога не го прави — а защото съм болезнено наясно относно изтънялото му, източено тяло и треперенето на ръцете му. Какво ли щеше да е забравил, докато ме нямаше — името ми, лицето ми? В паниката си заради Лиъм Гърлинг и суматохата, която той причини, от ума ми се бе изпарило всичко за рентата. А сега, когато Дуейд бе откаран в Евърлес, за да му бъде източена кръв от търговеца на кръв на семейство Гърлинг, каква надежда имам да му продам кръв, преди бирникът да дойде?

В другата стая се разнася някакъв непознат глас и аз замръзвам. Думите са заглушени от припукващия огън, но мога да различа, че гласът е мъжки. Страхът пак ме пронизва. Дали Лиъм ме бе познал в крайна сметка? Дали бе изпратил някого да ме последва?

Пристъпвам към прага и дръпвам завесата. И спирам.

Отнема ми една секунда, за да проумея сцената пред мен. Събирачът на рентата, мъж от Крофтън, който ходи всеки месец от колиба на колиба, подобно на болест, седи срещу баща ми близо до огнището. Подранил е, или поне е по-рано от обичайното. Върху грубата дървена маса между тях са наредени предмети: малка месингова купа, стъклено шише, сребърен нож. Същите предмети, които се намират върху тезгяха на търговеца на време в магазина му със стъклена витрина. Инструментите, с които източва време.