Сара Холланд - Евърлес

Той не го осъзнава, но ме бе научил твърде добре.

Въздъхвам тежко.

— Амма заминава за Евърлес — казвам аз. — Може би касапинът ще ми даде нейната работа.

Погледът на татко омеква.

— Може би — той се пресяга и слага ръката си върху моята. — Мразя това, че изобщо трябва да работиш. Но поне тук сме заедно.

Усмихвам му се и ми се иска да мога да му кажа истината, че идеята да се върна в Евърлес ме поболява и изпълва с ужас, но ще отида въпреки всичко. Той се засмива облекчено и аз знам, че не вижда онова, което е вътре в мен. Ставам, целувам го по челото и се отправям към кухнята, за да се заема с вечерята.

Когато татко не гледа към мен, взимам фигурката на Магьосницата от прозореца — тази, която принадлежеше на майка ми — и я пъхвам в джоба на роклята си. Може би Магьосницата ще ми донесе късмет. Може би мисълта за нея ще ми даде сила.

На сутринта ще имам нужда и от двете.

Лягам си преди татко. Лежа в постелята си до камината под тъничко одеяло и със затворени очи слушам как той драска бележки в тефтера си. Знам, че пресмята времето си, сякаш, проверявайки отново и отново цифрите, изведнъж ще намери начин да плати за всички онези неща, които не можем да си позволим. После вратата на колибата изскърцва, когато той отива да донесе вода от стария кладенец навън, а огънят припуква, щом хвърля още едно дърво в него. Най-накрая той ме целува по челото и се оттегля в стаята си, въздъхвайки, докато крачи натам.

Чакам, докато заспи и дишането му стане равномерно. След това внимателно се измъквам от леглото и събирам нещата си, колкото е възможно по-тихо — няколко малки франзелки черен хляб от шкафа, достатъчни за едно или две хранения. Избирам най-хубавата си рокля, въпреки че синият ленен плат ще изглежда скромно в сравнение с дамите в Евърлес. Запасвам на колана си ловния си нож, прибран в канията, и сгъвам малко дрехи в една раница.

Погледът ми се спира на стената върху рисунка на майка ми, направена от татко. Той обичаше да рисува, преди зрението му да се влоши — един ден намерих рисунката, мушната в дюшека му, скрита от мен, сякаш се бе боял, че няма да понеса спомена за това, което съм изгубила. Хартията е пожълтяла и намачкана с годините, но приликата е изумителна: млада жена с къдрава коса и кафяви очи, която надзърта през рамо и се смее. Протягам ръка и проследявам с пръсти лицето на майка ми. Чудя се дали тя би одобрила избора, който правя. Нейната статуя на Магьосницата все още е пъхната в джоба ми. „Късмет“ — отбелязвам наум, а сърцето ми забавя ударите си.

На гърба на една от хартиите, които той е оставил разпръснати по масата, му нахвърлям бележка — умишлено небрежна: Отивам да се видя с месаря. Ще се върна, преди да се стъмни.

Слагам я върху тефтера му. Надявам се, че татко няма да осъзнае лъжата веднага. Ако разбере, не мога да бъда сигурна, че той самият няма да закуцука към селото, опитвайки се да догони каруците на Гърлинг.

Какво ли ще стори, когато узнае какво съм направила?

Ако разсъждавам твърде дълго за татко, както и за това колко ще се тревожи, нервите ми няма да издържат. Ето защо обувам ботушите си колкото е възможно по-тихо и взимам торбата си. Няма да ме има месец, най-много два, но ще му напиша писмо от Евърлес, за да го уверя, че всичко е наред. Когато се върна у дома, пълната с кръвни монети кесия ще бъде моят реванш за измамата.

Остават два часа до зазоряване, съдейки по просветляващото небе и свежия аромат на въздуха, когато най-сетне се решавам да тръгна. Крача припряно, докато слънчевата светлина облива небето от изток. По-студено е от вчера и суровият вятър ме кара да треперя. Миризмата на гнило, излъчваща се от земята, се издига през снега. Скоро пред мен се извисява село Крофтън, а скупчените му сламени покриви на зазоряване приличат на разкривени гъби. Единствените признаци на живот, освен неспокойната поява на плъховете в някои от тъмните ъгли, са неколцината просяци, спящи по праговете на къщите. Докато наблюдавам всичко това, нечия тънка ръка запалва свещ зад прозорците над пекарната. Не се страхувам, Гърлинг ни пазят поне от външни заплахи, ако не от глад. Но това е зловещо.

На няколко пресечки от пазара чувам врява от гласове. Завивайки зад ъгъла, съзирам най-голямото струпване на момичета на едно място, на което някога съм се натъквала. Трябва да сме поне петдесетина и изпълваме открития площад — всички до една чисти, измити и облечени в най-хубавите си дрехи. Някои от тях познавам — ето я Амма с по-малката й сестра Алиа, дребна и сериозна за своите дванайсет години, както и Наоми, шивачката, за която правех поправки на дрехи преди, когато беше в състояние да ми плаща. Много от момичетата не познавам, може би са дошли от фермите, простиращи се на километри извън границите на нашето село, привлечени тук от възможността да работят в Евърлес.