Сара Холланд - Евърлес

Тогава бръмченето в ушите ми внезапно заглъхва и светът отново забързва своя ход.

Със стража едновременно поглеждаме смаяно надолу към тънката като косъм червена линия, която разсича увисналото му шкембе, а капката кръв, събираща се в края й, изцапва униформата му. Едва съм го одраскала, но все пак съм го сторила. Стомахът ми натежава, когато съзнавам какво точно съм направила.

Настъпва миг мъртвешка тишина, докато той ме зяпа втренчено, а после останалите мъже избухват в смях. Лицето на мъжа се обагря в наситено, яростно червено.

— Малка кучка! — избълва той, притискайки носна кърпа към драскотината. — Ще ти източа десет години кръв…

Отпускам ножа си, в очите ми напират сълзи и понечвам да се отдръпна назад. Глупаво, толкова глупаво… Моментен импулс и бях захвърлила всяка възможност да стигна до Евърлес.

Но тогава…

— Дръж се, Босли! — Айвън, с развяващо се зад него кадифено наметало, се приближава бавно към нас. Устата му потрепва и аз се стягам — ами ако ме разпознае?

Ала тогава си давам сметка, че звукът, излизащ от гърлото му, е смях, а не гняв. Усмивката му е широка, нехайна.

— Тази ми харесва — киска се сподавено той. — Съобразява бързо. Освен това знае как да се оправя сама. Цяло чудо е, че не те намушка като прасе.

Някои от присъстващите мъже се засмиват и мъжът, който се пробва да ме опипа, ми хвърля изпълнен с омраза поглед, но не спори.

Вместо това той насочва вниманието си към Амма.

— Не и с този белег — казва той нагло.

Амма примигва невярващо.

— Ще работя упорито — настоява тя. — Кълна се. — И надзърта безпомощно към мен.

— Не ни липсват упорити работници, момиче — изръмжава мъжът. — А само красиви лица. Отивай си вкъщи.

Очите на Амма се пълнят със сълзи.

— Моля ви, господине… — Но молбата й остава без отклик, а мъжът вече се придвижва към следващото момиче.

Със закъснение осъзнавам, че Айвън все още е вторачен в мен. Но вече не се усмихва. Краката ми се стягат, готови да побегнат.

— Е? Отивай в каруцата!

Надниквам паникьосано към Амма. Дори не бях помислила за възможността да тръгна без нея.

— Сър — моля се аз, — тя е най-добрата ми приятелка. Моля ви, позволете й да дойде!

— Не ме интересува дори да е твоята продаваща кръв майка — казва весело Айвън. — Тя остава тук. Искаш ли да останеш с нея?

— Върви! — примигва Амма, за да прогони сълзите си.

Въпреки че усещам погледа на Айвън върху нас, обвивам ръце около приятелката си и я притискам към себе си.

— Грижи се сестра ми — прошепва тя в косата ми. — Когато не разхлабвам прегръдката си, тя леко побутва рамото ми. — Върви!

Подчинявам се вцепенена и чувствам очите на тълпата върху себе си като бреме. Качвам се в каруцата и сядам сред другите предпочетени момичета — всички млади, хубави, но мълчаливи и изплашени, докато гледаме назад към нашите отхвърлени приятелки, нашите сестри. Редицата вече се е стопила наполовина и тези, които не са били избрани, се отдалечават сред надигащата се мъгла. Едва когато площадът започва да се опразва, съзирам бирника, който се подпира под навеса на бакалина и наблюдава разиграващото се със скръстени ръце. Вглеждам се в него настойчиво и упорито, докато той най-сетне вдига взор и ме забелязва. Кимва ми леко, сякаш слага печат върху нашето споразумение — ще дойде да си вземе дължимото време, когато се върна. Изпускам въздуха, който задържах в гърдите си, и измърморвам още една молитва към Магьосницата.

Закриляй баща ми .

И:

Дано ми прости !

Мъжете се движат между останалите момичета. Тридесетгодишната Наоми е отпратена вкъщи с присмех. Малката Алиа се присъединява към мен в каруцата за сено. Изведнъж си спомням, че като дете попитах баща си защо има толкова много деца в Евърлес. Те работят повече, а им се плаща по-малко — отговори той с треперещ глас. — Нямат къде другаде да отидат .

Щом мъжете приключват, двадесетина момичета вече седят натъпкани в трите каруци. Спечелих мястото си в Евърлес, но изобщо не се чувствам облагодетелствана. Чувствам се така, сякаш Амма е спечелила тази игра, макар тя самата още да не знае това.

Ала е твърде късно да се върна назад. Каруцата потегля напред със силно, внезапно раздрусване.

Каруцата за сено мирише едва доловимо на оборски тор. Вътре сме дванайсет момичета, натикани рамо до рамо върху бали сено. Обгръщам Алиа с ръка — тя плаче мълчаливо, а очите й са вперени в града, който се отдалечава зад нас. От другата ми страна седи жена на име Ингрид, дошла е от ферма, намираща се на няколко километра от нашата. Тя май е решила да остане весела въпреки сутрешния отвратителен начин на подбор и вятъра, който щипе лицата ни, докато се движим по непавирания път.