Сара Холланд - Евърлес

— Чух, че Евърлес е на петстотин години — изчуруликва тя, докато селото постепенно изчезва зад нас. Отказвам да се обърна и да гледам как се отдалечава. Боя се, че ако го сторя, просто ще скоча от каруцата и ще побягна към дома. — Представяте ли си! Сигурно имат по-нискостоящи магьосници, крепящи стените с магии.

Те всъщност нямат потребност от магия, за да крепят стените си, защото парите вършат също толкова добра работа. Но нямам никакво желание да се присъединя към развълнуваните предположения на момичетата, ето защо се обръщам настрана и се преструвам, че се интересувам от ниския, неравномерно зелен релеф на провинциална Семпера. Преди, когато татко беше по-здрав, понякога взимаше кон от някой свой приятел и ме извеждаше да пояздим извън селото. Трябва да познаваме нашата околност — наставляваше ме той и се чудя, дали не бе планирал някой ден да избягаме от Крофтън, ако наново привлечем вниманието на Гърлинг.

Никой, освен Ингрид, не говори твърде много. Долавям напрежението у останалите, когато равнините отстъпват място на гората — огромни стари борове, извисяващи се над нас. Тази гора е собственост на Гърлинг, но дори и те не ловуват тук, дърветата са плашещи, по-древни от онези, сред които ловувах вчера, а и много по-мрачни.

Алиа най-накрая продумва:

— Кала разправя, че в тези гори има феи — казва тя. Очите й са широко отворени, като мнозина от жителите на Крофтън, и тя не се е скитала на повече от пет километра извън границите му, с изключение на пътуването, което майка й бе предприела, за да я спаси.

— Феи? Наистина! — извиква едно момиче отпред. — Те ще ви примамят с красотата си, а след това ще пият кръв от вените ви. — То очевидно се занася, но в гласа му се таи някаква следа от напрежение.

— Вярно е! — заявява друго момиче, а червената му коса е навита по начин, който може да е само умишлен. — Случи се на леля ми. Изгуби се в гората един ден и се събуди като стара жена.

— По-вероятно е да ви е излъгала и да е продала време — промърморва друго.

— Феите не са най-лошото — това момиче има красива тъмна кожа и ясни сини очи, то бе едно от първите, които избраха. — Гората е мястото, където броди Алхимика. Той все още носи със себе си сърцето на Магьосницата в хартиена торба.

— Не, той е изял сърцето й — поправя го Ингрид.

— Е! — изрича другото момиче и врътва очи. — Той ще вземе и твоето, ако се скиташ между дърветата. Дори Магьосницата няма да може да те спаси.

Алиа изписква тревожно:

— Защо? Защо взима сърца?

— Мрази хората, затова дава времето в сърцата им обратно на дърветата! — подема момичето.

— Не, има повече време в сърцата, отколкото в кръвта…

— Престанете с глупостите си! — прекъсва ги някакво друго момиче. В този момент устните на Алиа се разтреперват и аз се навеждам по-близо към нея.

— Не им обръщай внимание — прошепвам й аз. — Митовете са просто едни истории. Няма защо да се страхуваш от дърветата.

Изправям се, без да довърша мисълта си, не знам за Алхимика, но чудовищата, на които ще се натъкне в Евърлес, са по-опасни от всички феи накуп.

Тогава гората рязко свършва и се озоваваме в Лаиста — малкия процъфтяващ град, обграждащ стените на Евърлес, в който е забранено сградите да са по-високи от един етаж. Спомням си, че татко ми е разказвал, че предците на Гърлинг са подрязвали дърветата и са заравнявали хълмовете на километри около Евърлес, за да могат стражите, обикалящи покрай парапетите, да зърнат всеки, който се приближава. Стените от пясъчник се показват, като всяка от тях е осеяна с десетки стражи. От подобно разстояние приличат на фигурки.

Инстинктивно се привеждам на мястото си, докато каруцата проскърцва по кафеникавите полета към портите. Щом стигаме достатъчно близо, един от стражите най-горе на стената ни заповядва с вик да спрем.

Светът е притихнал, занемял… с изключение на ударите на сърцето ми. Алиа седи до мен с отворена уста, а кичур коса е залепнал за долната й устна. Горе на стената стражите стоят неподвижно с каменни лица. Имам усещането, че целият свят приближава своя край и се срива в един-единствен миг.

Сетне се разнася зверски стържещ шум — дебелите плочи от дърво и метал, обковани с желязо, потръпват и се задвижват — и каруцата ни наново потегля напред.

Над нас преминава сянка и вече сме вътре.

Евърлес представлява скупчени нагъсто кули и палисади, огромни прозорци с матирани стъкла и балкони, окичени със знамена в зелено и златисто. Алея с прецизно подкастрени дървета разделя всичко наполовина, включително имението. Единият край на пътеката стига до портата, от която влизаме, и макар да не се вижда оттам, където стоим, знам, че в другия й край е разположено езеро, оградено от стените на Евърлес и потъмняло от отколешен лед и сенки.