Сара Холланд - Евърлес

През тълпата се движат мъже със значки с отличителните знаци на Гърлинг. Те крещят и бутат момичетата, за да ги подредят в дълга редица. Стомахът ми се свива, когато разпознавам един от тях — Айвън Тенбърн, сина на капитана на стражата на Евърлес, който сега язди собствен кон и носи своя собствена значка. Той самият беше зъл като дете и постоянно следваше Лиъм по петите, а всички деца слуги бяха ужасени от него. Веднъж, докато баща му отсъстваше, той накара момчета от конюшнята да се строят в редица и подред удряше коленете им с камшик за езда. Ако някой извикаше, той нанасяше на момчето до него пет последователни удара. И наричаше това играта „изплющяване“. Спомням си потъмнялата синина през пищялите на приятеля ми Там. Задържа се в продължение на седмици. Спомням си също гласа на Роан, който настояваше Айвън да спре.

Страхът преминава през мен — остър като меча, който Айвън носи на хълбока си. Изминали са десет години, но по начина, по който крещи на момичетата да се размърдат, проумявам, че нищо не се е променило.

Насочвам се към мястото, където Амма и Алиа стоят сгушени от другата страна на площада. Амма изглежда несигурна. Собствената й раница е метната на гърба й, а тя е облечена с пелерина за път. Когато ме вижда, върху лицето й разцъфва усмивка на облекчение.

— Не мога да повярвам! — Амма сграбчва ръцете ми и ме придърпва към себе си за мимолетна прегръдка. — Значи в края на краищата си убедила баща си да ти позволи да дойдеш?

— Само за месец или два — послъгвам аз. — Ако изобщо ме изберат.

— Е, сигурна съм, че ще бъде достатъчно доволен, когато се прибереш вкъщи с кръвни монети на стойност две години.

Опитвам се да намеря утеха в думите на Амма, докато тя ме влачи към редицата. Чувствам пулса й, бърз и лек, върху дланта си.

— Радвам се, че си тук. Ще бъде чудесно всички да сме заедно — застанала до нея, Алиа се усмихва нагоре към мен.

Докато заемаме местата си в редицата, Айвън и другите мъже на Гърлинг разговарят приглушено помежду си, преди да се обърнат с лице към редицата момичета. Зад тях три големи, открити каруци за сено, карани от кльощави момчета с щръкнали зъби, които са на не повече от дванайсет години, изтрополяват на площада и спират. В същото време Айвън и хората му обхождат редицата и оглеждат брадички, зъби и ръце, въртейки момичетата като пумпали.

— Какво става? — прошепвам аз на Амма. Тя само поклаща глава.

Тревога се надига в стомаха ми. Чувала съм, че лорд Гърлинг обича слугите му да са млади и красиви — бях казала това на Амма — но никога не съм очаквала, че ще се отнесат с нас така, че ще ни подкарват като добитък и ще ни проверяват като коне дали имаме здрави зъби и крака. Изкушавам се да побягна, но не мога да помръдна нозете си.

По-нататък по редицата един от мъжете оглежда някакво кръглолико, къдрокосо момиче, което не познавам. Той се смръщва и поклаща глава. Устните на момичето се разтреперват. То започва да говори, но мъжът не го удостоява с внимание и продължава към следващото момиче от редицата — стройна дама в началото на двайсетте. Той се усмихва хищно към нея и й казва тихо няколко думи. Лицето й почервенява, тя се отскубва от редицата и забързва към каруцата.

Оценяването продължава по този начин. Около една четвърт от момичетата са насочени към каруцата, а другите са отхвърлени. Кожата ми настръхва всеки път, когато някой от мъжете на Гърлинг погледне похотливо или накара някое момиче да издърпа полата си нагоре, за да се видят по-добре прасците й, но ако искам да спечеля място в Евърлес, не бива да казвам нищо. Амма е станала бяла като снега, все още струпан на преспи по краищата на площада. Стисвам ръката й, за да й вдъхна кураж, както и за да успокоя себе си.

Намират се на пет момичета от мен. Три. Сетне едно. Захапвам вътрешната страна на бузата си, когато служителят на Гърлинг се изправя пред мен, като се надявам отвращението да не се чете по лицето ми. Благодарна съм само, че това не е Айвън. Той се усмихва, достатъчно близо, за да мога да усетя смрадливия му дъх. За мой ужас мъжът хваща брадичката ми с ръка и повдига лицето ми. Аз се отдръпвам, не мога да се сдържа. Той се изсмива злорадо и посяга към гърдите ми.

Рефлексът надделява и виждам всичко на забавен каданс, като че ни възпрепятства нещо гъсто и лепкаво като мед. И това се случва наново — времето спира, дори въздухът не се движи, макар че, изглежда, никой не го знае. Усмивката на мъжа, замръзнала върху лицето му. Потресеното изражение на Амма, ахването, заседнало насред гърлото й. Посягам към ножа в колана си и го издърпвам пред себе си, желаейки единствено да възпра мъжа.