Сара Холланд - Евърлес

Бирникът не помръдва.

— Е, и?

— И… — примигвам, мъчейки се да си спомня какво ми бе казала Амма на пазара. — Плащат по една година за всеки месец работа. Ако ни опростиш малко този път, ще платя двойно онова, което ти дължим. И ще платя за още два месеца предварително. — Добавям, стараейки се да скрия отчаянието в гласа си.

Подкуп. Привлякох интереса на мъжа. Той ме оглежда от горе до долу, оценявайки ме по начин, който кара кожата ми да настръхне, но аз задържам брадичката си високо вдигната и понасям погледа му върху тялото си. Знам как Гърлинг ценят младостта и красотата. Не съм Ина Голд, но поне съм наследила дългите крака на майка си и блестящата й коса. В различни дрехи бих могла да мина за момиче от Евърлес.

— Джулс! — Баща ми с усилие става от масата и сграбчва бастуна си. Изправен, той стърчи над нас и в един болезнен миг съзирам човека, който той беше преди, достатъчно горд и силен, за да спре всеки приятел на Гърлинг. Надзъртам надолу към масата. Тежи ми да го пренебрегвам по този начин. Ала не знам колко време е продал и колко му е останало.

— Абсолютно не. Забранявам ти…

— Седни — казва нетърпеливо бирникът. — Имам по-приятни неща за правене от това да слушам селски препирни.

Баща ми бавно заема мястото си наново, а челото му е засенчено от гняв и страх.

— Ще позволя на двама ви да се разберете по този въпрос — казва бирникът с отчетливо снизхождение в гласа си, докато се отдръпва от масата. — Ако планираш да отидеш в Евърлес, момиче, утре в зори ще се видим на пазара. Ще проверим дали си годна. В противен случай ще се върна утре, за да прибера другата част от рентата.

— Благодаря за търпението — отвръщам аз. Очите на татко се насочват към мен. — Ще се видим утре.

Бирникът изсумтява нещо уклончиво. Тишината ни обгръща веднага, след като той излиза и вратата се затръшва зад гърба му.

— Колко време ти е останало? — въпросът явно сам излита от устните ми.

Той или не ме чува, или решава да не ме удостои с внимание. Поглежда надолу към покривката, попивайки с кърпа раната върху порязаната си длан.

— Джулс.

— Колко време? — настоявам аз.

— Достатъчно. — Не мога да разбера дали това е отговор или укор. Той си поема дълбоко дъх. — Ти си още дете. Трябва да се върнеш пак в училище.

— Ти трябваше да ми кажеш, че закъсняваме с рентата. Можех да платя. Аз имам това време.

— Не — отсича баща ми и за пръв път гласът му звучи рязко. — Няма да позволя това да се случи.

— Но ти няма да ми позволиш и да работя — ядът, който бях потискала, яростта, която не можех да покажа на бирника, се вихрят и кипят в мен. — Докъде ни води това, къде води теб? Имам нужда от теб, татко… — За свой ужас усещам как от очите ми бликват сълзи. — Помисли ли за това, преди да позволиш на бирника да ти източи кръв?

— Има някои неща за света, които не знаеш, Джулс — спорът ни го е изтощил напълно и той се свлича на мястото си. Пронизва ме чувство за вина: той току-що бе дал кръв, равняваща се на месец живот, и сигурно бе изтощен. — Семейство Гърлинг са зли, водени от алчност хора. — Възроптава той. — Онова момче Лиъм по-скоро ще ни види екзекутирани, отколкото да каже истината за пожара…

Думите му се губят в избухналата кашлица. А следващите му думи са толкова притихнали, толкова немощни, че почти ми се струват въображаеми.

— Няма да им позволя да те хванат.

— Няма да ме хванат. Те дори няма да ме забележат — казвам аз, опитвайки се да скрия раздразнението в гласа си. Уморих се да се крия, да чакам. — И ако спечеля достатъчно време, ще мога да се върна в училище.

— Не — под повърхността на гласа му се долавя стоманена твърдост. — Няма да се върнеш в Евърлес. Забранявам ти!

— Татко, моля те! Никой няма да ме познае — чувам как звучи гласът ми — умолително, детински. Избухването на баща ми ме бе разтърсило. Знам, че мрази семейство Гърлинг, аз — също, но не си заслужава да източи живота си, за да ме държи далече от тях. Толкова ли много страхът бе завладял съзнанието му?

— Аз все още съм твой баща — казва той. — Докато живееш под моя покрив, ще правиш онова, което аз казвам.

Отварям уста, за да оспоря чутото, когато някаква грозна мисъл се промъква в ума ми.

Той не може да ме спре.

Преди десет години, след като вече бяхме избягали от Евърлес, татко ме научи как да лъжа. Как да живеем без нашето минало. Когато селяните узнаеха, че ковачът, изпаднал в немилост пред Гърлинг, е пристигнал сред тях, щяха да повдигат вежди и да задават въпроси: защо татко е напуснал такава висока длъжност, заради тежкия и труден живот в селото ли? И още по-лошо — какво би станало, ако Лиъм ни откриеше и дойдеше да въздаде своето дребно отмъщение? Татко каза, че е по-лесно да измислим някоя глупава, обикновена история. За земеделски стопанин и дъщеря му, които изоставили нивите си, след като били опустошени от вредители. Никой нямаше да се вглежда толкова зорко в нас.