Сара Холланд - Евърлес

— Дълъг ден, а? — ръцете й вече сръчно увиват рибата в хартия.

Усмихвам й се, доколкото ми е възможно.

— Ще бъде по-добре през пролетта.

Амма е най-близката ми приятелка на света, но дори и тя не знае колко зле са станали нещата за татко и за мен. Ако знаеше, че се каня да дам кръв, щеше да ме съжали, или още по-лошо — щеше да ми предложи помощ. Не желая това. Има си достатъчно грижи.

Тя ми подава някаква окървавена, едночасова монета за рибата и добавя резен сушено месо като подарък за мен. Когато ги поемам, Амма не отдръпва ръката си от моята.

— Надявах се да наминеш днес — казва ми по-тихо. — Има нещо, което е необходимо да ти кажа.

Пръстите й са ледени, а тонът й е твърде сериозен.

— Какво? — питам аз, стараейки се да запазя гласа си безгрижен. — Да не би Джейкъб най-накрая да те е помолил да избягаш с него?

Джейкъб е местно момче, чието очевидно увлечение по Амма бе тема на нашите шеги от години. Тя поклаща глава и не се засмива.

— Напускам селото — казва тя, все още стискайки здраво ръцете ми. — Ще работя в Евърлес. — И се усмихва несигурно.

Усмивката изчезва от собственото ми лице, а в гърдите ми се разлива студ.

— Евърлес — повтарям вцепенена след нея.

— Джулс, чух, че плащат една година за всеки месец работа — сега очите й светят. — Цяла година! Можеш ли да си представиш?

„Година, която са откраднали от нас“ — мисля си аз.

— Но… — гърлото ми се е стегнало. През повечето време се опитвам да държа спомените за Евърлес и детството си настрана. Но лицето на Амма, изпълнено с надежда, връща всичко това и то ме връхлита като потоп — наподобяващите лабиринт коридори, просторната морава, усмивката на Роан. После споменът за пламъците изгаря всичко друго. Изведнъж долавям горчив вкус в устата си.

— Не си ли чувала слуховете? — питам аз. Усмивката й угасва и аз млъквам, защото не искам да помрача нейното щастие. Ала не мога да взема думите си обратно, така че вместо това продължавам да я обработвам. — Че те наемат само момичета. Хубави жени. По-старият лорд Гърлинг се отнася със слугите като с играчки.

— Явно е риск, който ще се наложи да поема — казва тихо тя. Ръцете й пускат моите. — Талиа също отива, мъжът й пропилява на хазарт времето им — мога да видя гнева в очите й. Талиа й е като майка и Амма побеснява, като я гледа как страда. — Никой няма работа. Евърлес е единственият реален шанс, с който разполагам, Джулс.

Искам да продължа да споря, да я убедя, че съдбата на едно момиче в Евърлес е неблагодарна и унизителна, че всички те се превръщат просто в длъжност без собствено име, ала не мога. Амма има право — тези, които служат на Гърлинг, са добре платени, поне според стандартите на Крофтън, въпреки че монетите кръвно желязо, с които им плащат, са взети — откраднати — от хора като Амма, като мен и татко.

Но аз знам какво е да си гладен, а Амма не споделя омразата ми към семейство Гърлинг, нито пък онова, което знам за тяхната жестокост. Ето защо аз й се усмихвам по най-добрия възможен начин.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесно — заявявам, надявайки се, че тя не долавя съмнението в гласа ми.

— Само си помисли, ще видя Кралицата със собствените си очи — изпада във възторг Амма. Татко тайно презира Кралицата, но за повечето семейства тя е едва ли не богиня. Би могла и да бъде — та тя е жива от времето на Магьосницата… Спасила е Семпера от нашественици преди петстотин години, потушила е въстание и оттогава е на власт. — И Ина Голд. Предполага се, че е много красива.

— Е, щом се омъжва за лорд Гърлинг, със сигурност трябва да е — добавям весело аз.

Но стомахът ми се свива при мисълта за лейди Голд. Всички знаят нейната история: сираче като мнозина други, изоставена като бебе на скалистите брегове в близост до двореца край морето на Семпера. Вероятно родителите й са били още по-отчаяни, отколкото са селяните в Крофтън. Тя привлякла вниманието на придворната дама на Кралицата, която я отнесла пред трона, а Кралицата така се разчувствала от съжаление, че осиновила момичето и отгледала Ина Голд като свое дете.

Сега тя е на седемнайсет. На същата възраст като Амма и мен, но ще наследи трона и кралската банка за време и ще живее векове наред. И времето й ще бъде изпълнено с пиршества и балове, с неща, които дори не мога да си представя, и то без да се вълнува особено за мен и всички останали, които изгаряме в своя нищожен живот извън стените на двореца.

Казвам си, че завистта, заседнала в гърлото ми, е заради това, а не защото тя ще стане съпруга на Роан.