Сара Холланд - Евърлес

— Ти също може да дойдеш, Джулс — изрича тихо Амма. — Няма да е толкова зле, ако сме заедно, за да се грижим една за друга.

За секунда си го представям — тясната столова и всекидневна на прислугата и огромното пространство на моравата, величествените мраморни стълбища. Ала е невъзможно. Татко никога не би го понесъл. Принудени бяхме да избягаме от Евърлес, да избягаме от семейство Гърлинг. Именно заради тях гладуваме днес. Заради Лиъм.

— Не мога да изоставя татко — казвам аз. — Знаеш го.

Амма въздъхва.

— Е, ще се видим, когато се върна. Искам да спестя достатъчно време, за да отида отново в училище.

— Защо пък да спираш дотук? — закачам я аз. — Може някой благородник да се влюби в теб и да те отведе в някой замък.

— А какво ще прави тогава Джейкъб? — отвръща тя и намигва, а аз се засмивам насила. Изведнъж осъзнавам колко самотна ще бъда през дългите месеци, в които Амма няма да я има. Обзета от внезапен страх, че никога повече няма да я зърна, я придръпвам към себе си и я прегръщам. Въпреки дългите часове, които е прекарала в отстраняване на кости и жили, косата й все още мирише на диви цветя. — Довиждане засега, Амма.

— Ще си дойда, преди да усетиш — казва тя. — Пълна с истории.

— Не се и съмнявам — казвам аз. Онова, което не казвам, е, че само се надявам те да имат щастлив край.

Застоявам се с Амма толкова дълго, колкото мога, но слънцето не спира своя ход надолу. С натежал от ужас стомах се отдалечавам към търговеца на време. Промушвам се между сергиите, за да намеря края на все още твърде голямата опашка, извиваща се към вратата на Дуейд с нейния жълто-кафяв знак на пясъчен часовник. Зад нея ще се натъкна на блясъка на острието, както и на праха, който превръща кръвта и времето в желязо.

Държа очите си сведени към земята в опит да избегна погледите на хората, напускащи магазина — бледи, задъхани и малко по-близо до смъртта. Старая се да си внуша, че някои от тях никога повече няма да посетят търговеца на време, че идната седмица, след като си намерят работа, те ще се приберат вкъщи, ще разтворят кръвното желязо в чая си и ще го изпият. Но това не се случва тук, в Крофтън, поне аз никога не съм го виждала. Ние винаги само даваме своята кръв, винаги само продаваме.

След няколко минути някаква суматоха привлича вниманието ми и аз вдигам очи нагоре. Трима мъже излизат от магазина: двама бирници, мъже от Евърлес, върху чиито гърди блести семейният герб, а на коланите им се полюшват къси мечове, и между тях — Дуейд, търговецът на време, когото те държат здраво в ръцете си.

— Пуснете ме! — вика Дуейд. — Не съм направил нищо лошо.

Тълпата се разжужава и чувствам как паниката обзема всички. Със сигурност в магазина на Дуейд редовно се осъществяват немалко на брой незаконни дела, но полицията на Гърлинг винаги ги бе оставяла да минат с намигване, кимване и едномесечна монета, мушната от ръка в ръка. Търговецът на време може да е мазен и алчен, но ние всички имаме нужда от него в един или друг момент. Аз се нуждая от него днес.

Докато Дуейд се бори безполезно с чиновниците, над площада се разнася тропотът на копита. В миг всички притихват, а Дуейд все още е притиснат между ръцете на бирниците, когато някакъв млад мъж върху бяла кобила изниква иззад ъгъла и пристига насред пазара с надяната заради студа качулка.

Роан. Въпреки волята ми сърцето ми подскача. През изминалите няколко месеца, откакто вече бе станал пълнолетен, Роан Гърлинг беше започнал да посещава селата, които семейството му притежаваше. Първия път, когато се появи, едва го познах — слаб и ослепително красив, но сега винаги, когато ходя на пазар, тайно се надявам да го зърна, макар да знам, че той никога няма да ме забележи. Ще ми се да го мразя заради хубавите му дрехи, заради начина, по който се оглежда наоколо с тази лека, благосклонна усмивка, напомняйки ни, че притежава всяко дърво, колиба и камъче по пътя. Ала независимо от това колко се опитвам, спомените ми за Роан се коренят твърде надълбоко, за да го мразя. Пък и бирниците са по-снизходителни, когато той е наблизо. Каквото и да се случва с Дуейд, Роан ще му сложи край.

Когато обаче отново надзъртам към мястото пред магазина, изражението на Дуейд, притиснат между двамата стражи, не разкрива облекчение. А абсолютен страх.

Объркана, аз се обръщам, докато младежът отмята назад качулката си. Има солидни, широки рамене, златиста кожа и тъмна коса. Но в същото време той е и самата строгост — буйни вежди, грубоват нос, високо, аристократично чело.