Сара Холланд - Евърлес

Татко е погребан в безименен гроб някъде в гората. Той все още щеше да е жив, ако не бях отишла в Евърлес. Щеше все още да е жив, ако преди седемнайсет години ме бе изоставил да умра в Брайърсмор заедно с Наоми Море.

Поглеждам надолу към треперещите си, изцапани с мава и кръв ръце, а кобилата препуска стремглаво по пътя под мен. Не мога да се върна там. Трябва да си тръгна. Трябва да замина далече, далече оттук. Но как мога да пътувам без пари, а и къде бих могла да отида?

Планът светкавично се оформя в съзнанието ми. Ще се върна в Евърлес, но само за да взема вещите си, книгата и дрехи, които не са покрити с кръв. След това ще се измъкна и ще избягам през малката врата в стената на Евърлес — портата на прислугата. С мъничко късмет ще бъда далече още преди да се установи липсата ми дори сред слугите.

Идеята да не се сбогувам с приятелите си в имението — Лора и Хинтън, които ме подкрепяха в най-дълбоката ми скръб, както и с Ина — моята сестра , е като нож, забит в ребрата ми. Лицето на Каро също прехвърча през съзнанието ми, но освен него и небелязаните й ръце, чисти от петната на трезора. Айвън излъга заради нея. Тя ме излъга.

Може би, след като се озова далеч от Евърлес, ще успея да разплета загадката, за да се освободя от нея, така че да мога някой ден да се върна.

Илюзия.

Пришпорвам коня напред.

Пътуването ми обратно към Евърлес преминава като в мъгла и скоро прекрачвам портите, снова припряно по коридорите на слугите и влизам в общата спалня, която милостиво е празна, а всички са заети с ежедневните си задължения и дейности. Не ми отнема много време да събера нещата си и за миг заставам над тясното си легло — твърдо и неприятно, но все пак, макар и за кратко, мой дом. В тишината на спалнята се преобличам, изхвърлям изцапаната с кръв рокля в огнището и нахлузвам върху все още оцветените си ръце меките ръкавици, които Ина ми подари. Сетне ускорявам крачка през задния вход към най-краткия път за западната порта. Старая се по най-добрия начин да изключа всичко наоколо извън следващата си цел: тази врата, това стълбище, вратата, водеща навън. Само че някой извиква името ми, гласът е мъжки, кадифен, познат и това прояснява мъглата в ума ми. Заковавам се на място и се обръщам.

За първи път, откакто напуснах общата спалня, забелязвам обкръжаващата ме среда: отишла съм направо до красивите кралски градини, не по-малко зашеметяващи сега, когато са сковани от сняг и лед. С изключение на алеите за разходка, виещи се из тях, снежната пелена по земята е недокосната, ослепително бяла. А насред всичко това стои Роан Гърлинг в своето зелено ловно наметало, бузите му са порозовели, а по косата му и миглите му са кацнали снежинки.

Почти не съм го зървала напоследък. Но сега, когато го виждам пред мен, целия в ярки цветове на фона на бялото, черното и сивото на градината, чувствата ми пак ме връхлитат като приливна вълна. В едната си ръка той небрежно държи елегантна пушка с бронзов приклад, а с другата отмята косата от лицето си.

— Джулс — казва отново той, а усмивката му е далеч по-сияйна от бледото утринно слънце над нас. — Къде се губиш?

Засмивам се, мислейки си за пивницата, за сиропиталището, за уличката на търговеца на време, за трезора. Имам желание да му разкажа всичко, а очите му с цвят на лятно небе обещават утеха и разбиране. В края на краищата той ме познава по-дълго време от всеки друг тук. Но прехапвам езика си в последния момент.

— Бях заета с работа, лорд Гърлинг — отвръщам, избягвайки очите му. — А освен това вие отсъствахте. Заминахте с лейди Голд.

Думите в гърлото ми са студени. Докато ги изричам, се досещам, че Ина и Кралицата също трябва да са се върнали в Евърлес, щом Роан е тук. Налага се да се махна веднага, преди пътят ми да се пресече с техния. Не съм сигурна дали ще мога да погледна Ина, без да й разкажа истината за нас. А Кралицата…

Мислите ми обаче се разсейват, когато Роан накланя глава, а обичайната му усмивка отсъства. Погледът му придобива сериозност. Той пристъпва по-близо и против волята си аз стисвам по-здраво торбата си.

— Джулс! — Сега името ми звучи по-нежно от устата му, а очите му настойчиво се впиват в мен. — Добре ли си?

За секунда го виждам като дете, пресягащо се надолу от клона на дъба, за да ми помогне да се изкача при него. Думите излитат неудържимо от устата ми:

— Обичаш ли я?

Роан застива с наполовина протегнатата си към мен ръка. Челото му се сбърчва.

— Кого?

Срамът и страхът ме повалят, превръщайки ме в нещо дребно и кухо. Ала аз заминавам и никога вече няма да видя Роан Гърлинг след днешния ден, така че…