Сара Холланд - Евърлес

— Наоми умира — заявява тя. — Виждам го. За щастие, струва ми се, че съпругът й се спасява, но семейството й няма този късмет. Сестрата на Наоми, нейният съпруг, децата им — всички те загиват в огъня. В края на краищата всички ще умрем, ала огънят няма да вземе мен. — Гласът й се превръща в шепот. Грабвам чашата си, а пръстите ми се сключват около коравата глина. — Къщата се срутва. Трябва да излезем навън.

Очите й са станали далечни, приличат на стъклени, сякаш за момент се е върнала в миналото. След това те се изпълват със сълзи. Тя свежда глава — стара, но все още тлееща мъка засенчва лицето й и за моя изненада аз също я долавям. Спомням си писъците, размазаните лица, скупчени около леглото в моето видение. Ако предположението ми е вярно, Наоми Море е моята майка, а лицата са на леля ми и братовчедите ми. И всички те са отдавна мъртви, освен…

— Познаваш ли моя… съпруга на Наоми? — питам аз дрезгаво, смогвайки да спра навреме, за да не произнеса моя истински баща . Татко е моят истински баща, дори и да не е роден.

— Езра е странен — промълвява най-сетне тя. — Появява се на пътя един ден с наметало за път и торба с чисто нови кръвни монети. Той никога няма да каже на никого откъде е дошъл, доколкото ми е известно, дори не съм сигурна, че Наоми знае. — Рин отпива глътка от чая си, а усмивката й е изпълнена с тъга. — Носят се слухове за него.

— Какви слухове? — пръстите ме болят от стискането на чашата, но не мога да я пусна.

— Той ще посети някаква пивница или дома на приятел и… нощта май ще продължи по-дълго от нормалното. Ако посещението е било приятно. Това ще ми се случи повече от веднъж, когато Езра и Наоми се отбиват. Ние ядем и се смеем, както ми се струва, с часове, но когато напуснат къщата, аз ще погледна часовника и ще видя, че е минал само час или два. — Тя се засмива сама на себе си. — Той кара хората да изпитват неудобство, говори лошо за Магьосницата.

Ледени тръпки преминават през мен и цялото ми тяло пламва от разпознаването на случката.

— Ами бебето? — питам аз на един дъх, забравяйки да бъда тактична.

Лицето на Рин помръква, радостните спомени от посещенията на Езра и Наоми за вечеря са секнати от грозотата на онова, което се е разиграло след това.

— Тя се роди с камък в устата си — казва най-накрая жената. В ума ми светкавично изниква лицето на Ина. — Знамение. Хората са уплашени, мислят, че бебето е причина за всичко… — Тя надниква надолу към ръцете си.

Дишам учестено и се чувствам замаяна, като че вися на ръба на скала.

— Малцина от нас, приятелите на Наоми, след пожара ще отидат в къщата, по-точно в… каквото е останало от нея. Искаме да погребем мъртвите от семейство Море, преди всички да напуснат града — тя млъква. — Кралицата… — Казва тя. — Кралицата я иска.

— Кого? — поемам дъх аз.

— Бебето — отвръща Рин. По лицето й бавно се прокрадва печална усмивка. — Ала мъжът няма да я даде. — Тя поглежда към мен, а очите й са окръглени от страх. — Трябва да му осигурим време да избяга.

— Какъв мъж?

— Ковачът. Братът на Наоми.

Дишането ми спира.

— Пер?

— Така се казваше, той…

Нямам време да обмисля откровението й, защото лицето на Рин се сгърчва от спазъм и тя изкрещява, а ръката й отривисто се стрелва към сърцето й. Пускам чашата и се втурвам към нея. От това разстояние — толкова близо, че мога да усетя аромата на лайка в дъха й — забелязвам, че роклята й е изцапана с петна.

Тя се вкопчва в мен.

— Другата, вземи другата — пресекливо изрича тя.

— Коя друга, Рин?

— Близначката. Но… но… е твърде късно. Тя я отнася…

Гласът й заглъхва и пръстите й се отместват от ръцете ми. Надзъртам надолу и виждам как някакво червено петно разцъфва над сърцето й. Бавно и предпазливо отмествам дебелия вълнен плат на роклята й от гърдите й.

Плътта й е разполовена, а раната е обрамчена с тъмнолилавия цвят, който познавам толкова добре — мава, кралския знак на смъртта. Кръвта блика от нея, прясна и обилна… както в деня, в който е била дадена.

След като Рин се усмирява и притихва, аз дълго държа тялото й, прекалено потресена, за да помръдна. Кръвта й стопля скута ми и се стича в цепнатините на дъските на пода. И щом най-сетне съм в състояние да я положа на земята, аз се изправям разтреперана с намерението да открия чаршаф, за да я покрия, и след това да побягна от този град, за да не се върна никога, никога вече.

Току-що съм се обърнала с гръб, когато някакъв звук отзад кара вика ми да замръзне в гърлото ми. Извръщам се и виждам Рин изправена и наблюдаваща ме с озадачено изражение на лицето. Роклята й е чиста и непокътната, въпреки че моята все още е мокра от кръвта й.